Единствено разговорите ги крепяха и правеха пътуването поносимо. Тези разговори, започнали като плахи опити да избягат от скуката и самотата, постепенно се превърнаха за тях в необходимост, в истинско откровение. Уил неусетно бе успял да измъкне Амбърли от черупката й, или по-скоро — тя сама бе пожелала да го стори. Момичето вече не странеше от него, не се страхуваше да му се довери, изслушваше го с живо участие и сама го разпитваше за всичко — за детството му, за живота в Сенчест дол, за дядо му и Флик… Обичаше да слуша разговорите му за годините, прекарани при Сторите, за мечтите му да се завърне на юг като Лечител, Въпросите й издаваха не обикновено любопитство, а неподправен интерес. На свой ред тя също с часове му разправяше за себе си, за обичаите на елфите, за съкровената си надежда един ден хората по-лесно да намират път един към друг — въпреки различията в расите, възпитанието и вярванията.
През тези мигове на радостно откровение мислите им се преплитаха, чувствата им се предаваха един на друг, а душите им се свързваха с хиляди невидими нишки. Всеки от тях виждаше собствените си надежди, тревоги и страхове, изобразени в очите на другия. Но сякаш по негласно споразумение нито веднъж не заговориха за опасността, която тегнеше над тях, нито за преследването, на което бяха подложени. По-късно щеше да има достатъчно време за това. Разговорите им даваха една възможност да се откъснат за малко от тягостното настояще и те с радост се възползваха от нея.
Общуването беше единствената им утеха. Самотни лесно биха могли да изпаднат в плен на безверието и отчаянието. Непрекъснатите дъждове, монотонното поклащане на шлепа, тясното затворено пространство биха им навявали тягостни мисли, а така, погълнати от разговора си, те сякаш не ги забелязваха. Всеки от тях откриваше в близостта на другия, в самото му присъствие някаква радостна сигурност, неизпитвана досега. Наскоро животът и на двамата рязко се бе променил — разтърсени из основи, те бяха живели като насън. Сега започваха да откриват нови хоризонти и бъдещето не им изглеждаше чак толкова страшно. Каквито и изпитания да им поднесеше съдбата, поне щяха да ги посрещнат заедно. Тази мисъл им даваше сили.
По време на това двудневно пътуване в топлия синкав полумрак, сякаш вътрешност на раковина, Уил Омсфорд усети, че с него става нещо странно. В душата му се зараждаше някакво чувство, отпърво неясно, после вече болезнено силно, докато в един миг разбра, че отсега с Амбърли Елеседил ще го свързва нещо много повече от поетата по задължение отговорност.
Привечер на втория ден пристигнаха в дъбова гора. Все още валеше и от запад продължаваха да прииждат тъмни облаци. В гората беше усойно и ги прониза хлад. От двете им страни се извисяваха брястове, черни дъбове и почти непроходими храсталаци. Не се чуваше никакъв друг звук освен ромоленето на дъжда в листата и тихото плискане на река Песнопойка.
Елфите-гвардейци привързаха шлепа до брега и се отправиха към една стара дървена колиба със спуснати капаци на прозорците. Уил и Амбърли поразкършиха схванатите си тела и ги последваха.
Капитанът на елфите изглеждаше някак угрижен и размени бърз поглед с Дилф. Това не убягна от вниманието на Уил и той попита:
— Какво има? Нещо не е ли наред?
— Главният пост е навътре в гората, на едно хълмче, за да наблюдава околността. Трябва да са ни видели, но сигурно дъждът им е попречил. — размишляваше Криспин на глас.
— А тази колиба? Има ли някой вътре?
— Там е работата, че няма. А обикновено оставят пост и тук. — Капитанът на елфите сви рамене. — Но може би постовите са се събрали горе заради лошото време. Нищо чудно, че никой не ни очаква — нали не бяха предупредени за пътуването ни. — Той хвърли бърз поглед към гората — Ще ме извините ли за момент?
Направи знак на гвардейците си и те се скупчиха около него. До Уил и Амбърли долитаха възбудените им приглушени гласове. Момичето поклати глава:
— Нещо не е наред… Опита се да те успокои, нали? — Смята, че няма сериозни причини за безпокойство…
— По нищо не личи, че смята така — въздъхна момичето.
Краткото съвещание на гвардейците беше приключило и те се разпръснаха. Кетсин застана на пост при шлепа, Кърмак и Пед се скриха в сянката на дърветата, а Криспин даваше последни инструкции на Дилф, които Уил дочу:
— Вземи Рин и Киан и идете до главния пост. Ако пътят е чист и всичко е наред, веднага се върнете.
Уил пристъпи крачка напред: