— Да, сър. Дошъл е да ви предаде съобщение от Елкрис.
— От самата нея? — вдигна вежди старият крал. — Повече от седемстотин години дървото не е разговаряло с никого… Какво е съобщението? — Младежът държи да ви го предаде лично.
— Така да бъде — кимна Ивънтайн. — Покани го, Гейл. Елфът се поклони и побърза да изпълни кралската заповед, като в бързината си остави вратата полуотворена. В същия миг в кралските покои се вмъкна едно огромно куче с дълга козина на, безшумно се приближи до Ивънтайн и впери предан поглед в него. Това беше Манкс, ловджийската хрътка на стария крал и негов неразделен другар от години. Андер забеляза, че мрачната сянка изчезна от лицето на баща му, когато се наведе да погали вярното куче.
— И ти като мен започна да остаряваш, приятелю…
Гейл се върна, следван от Лаурън. Младият елф нерешително пристъпи от крак на крак и кралят направи знак на своя придворен да излезе. Андер също понечи да си тръгне, но баща му го спря. Този път Гейл затвори плътно вратата след себе си и тримата мъже останаха сами.
— Ваше величество — едва чуто промълви Лаурън, — простете, че наруших покоя ви, но аз…
Доловил смущението на младежа, кралят бързо пристъпи напред, сложи ръка на рамото му и се усмихна окуражително.
— Знам, че това, което си дошъл да ми кажеш, е нещо наистина важно, синко. Затова седни и се успокой. Готов съм да те изслушам.
Само баща му умееше да вдъхва такъв респект и същевременно да излъчва такова обаяние, помисли си Андер.
Кралят настани младежа на един от столовете до малкото писалище и седна до него. Изглеждаше наистина заинтригуван. Андер остана прав.
— Ти беше Лаурън, нали? — Крал Ивънтайн внимателно гледаше младежа.
— Да, ваше величество.
— Е, Лаурън, кажи сега какво те води насам?
Младият елф сключи ръце на масата и помръдна неспокойно.
— Ваше величество, тази сутрин Елкрис пожела да разговаря с нас. — Гласът му се бе снижил до шепот. — Каза ни, че… умира.
Андер усети, че вътрешностите му се оковаха от внезапен хлад. За миг кралят остана загледан в една точка, с изправен гръб, като вдървен, после бавно изрече: — Това не може да бъде.
— Уви, ваше величество, истина е! — отчаяно продума младежът. — Всички я чухме. Тя каза, че умира и че… не след дълго Забраната ще рухне. Кралят се изправи и мълчаливо тръгна към прозореца с провлачената походка на стар човек. Манкс, досега лежал свит в краката му, незабавно го последва. Андер видя, че ръката на баща му механично се протегна да погали сплъстената козина.
— Сигурен ли си, Лаурън? — най-накрая продума кралят. — Абсолютно ли си сигурен?
— Да, сър…
Младият елф плачеше тихо, почти беззвучно, захлупил глава на масата. Ивънтайн разсеяно се взираше навън към раззеленената гора, така гостоприемно приютила народа му преди време.
Андер не помръдваше, вперил поглед в скования гръб на баща си, само мисълта му работеше трескаво. Елкрис умираше! Забраната рухваше! Злото пак щеше да излезе на бял свят и с него хаосът, мизерията, войната. И в края на краищата всичко щеше да рухне.
Достатъчно дълго беше изучавал история под ръководството на опитни наставници и достатъчно книги бе изчел в собствената си библиотека, за да знае, че и в най-древните легенди имаше зрънце истина. И че този път нещата действително бяха сериозни.
Някога, много отдавна, още преди периода на Големите войни, преди зараждането на Стария свят, преда зората на цивилизацията, дори преди появата на човешката раса имало война между добрите и злите сили, между черната и бялата магия. И тази война била ужасна, опустошителна — битка на живот и смърт. Все пак накрая силите на доброто победили, а злото било, както се казваше, „написано вдън земя“. Без обаче да изчезне съвсем, защото самата му природа е такава, че никога не може да бъде унищожено веднъж завинаги, изтръгнато из корен. Победата на елфите и техните съюзници се състояла в това, че те с общи усилия създали Елкрис — свещеното дърво, пазител на Забраната, и с негова помощ омаломощили злите сили, държали ги в пълно подчинение. С една дума, със самото си съществуване Елкрис възпирала Злото.
Поне досега. Но краят на Елкрис означаваше край на Забраната. Писано беше да се случи това, защото никоя сила не трае вечно. И все пак с течение на времето всички бяха обхванати от такова измамно спокойствие, че сега им се виждаше абсурдно всичко да се промени и нещата да тръгнат на зле. Най-наивно бяха повярвали, че Елкрис е неуязвима само защото съществуваше от векове. Каква заблуда!