Но, истината беше, че нищо не можеше да се направи. Откъдето и да бяха минали, Косача щеше да ги проследи, рано или късно. Оставаше само да се надяват, че и този път ще успеят да му избягат.
Друго беше страшното. Откъде Косача би могъл да знае, че са се отправили към Дъбова гора? Значи, въпреки усилията си, Аланон не бе успял да заблуди шпионина. А защо? И каква ли част от действителния план му бе известна в такъв случай? Ако врагът знаеше всичко — дори и крайната им цел — тогава какво?
Тази ужасяваща мисъл му изглеждаше вече напълно възможна. Кръвта в жилите му се смрази. Шпионинът наистина съществуваше и по някакъв начин бе подслушал среднощния разговор в кабинета на Ивънтайн. Щом знаеха за явката при Дъбова гора, демоните бяха разбрали и останалото. В такъв случай можеха да не си правят труда дори да ги преследват, а просто да ги причакат в Дивата пустош, на края на пътя им.
Тази мисъл измъчваше Уил Омсфорд през целия ден. Тя не излизаше от ума му, докато се провираше през бодливите храсталаци, докато газеха рядката кал, дишаха блатните зловония. Взираха се напрегнато напред в мъглата и почти не разговаряха помежду си. До вечерта бяха капнали от умора. Спряха за нощувка в подножието на едно хълмче. Мястото им се стори закътано, но все пак не се осмелиха да запалят огън. Привършиха набързо вечерята от изсушено месо и плодове и се загърнаха в одеялата. Амбърли седна по-близо до Уил. Разпилените й коси я обгръщаха като наметка. Само очите й проблясваха изпод падналите кичури.
— Как си? — тихо попита Уил.
— Горе-долу. Исках да те питам нещо…
— Слушам те.
— Цял ден не ми излиза от главата това, че Косача ни чакаше…
Уил трепна. Тя сякаш бе прочела мислите му.
— Знаеш ли какво означава това?
Тя прехапа устни.
— Може да е било случайност — уклончиво отвърна Уил, но в същия миг съжали за думите си. Лицето на Амбърли пламтеше от гняв.
— И в Хейвънстед ли беше случайност? И в Паранор ли е било случайност? Не станаха ли прекалено много случайностите според теб?
Уил се почувства хванат натясно. Не можеше да я гледа в очите и да я излъже, а половинчат отговор не би я задоволил. Реши, че няма смисъл да продължава да крие истината. Амбърли и без това се досещаше какво става. Внимателно й съобщи онова, което знаеше от Аланон. Тя поклати глава.
— Защо не ми каза по-рано?
— С Аланон решихме така. За да не се тревожиш излишно…
— Похвална загриженост — прехапа устни тя. — Щях да го преживея, Уил. Трябваше да ми кажеш.
— Знам — той не издържа погледа й и наведе глава. — Извинявай.
Тя помълча малко, отпуснала ръце в скута си, и тихо отвърна:
— Не ти се сърдя. Нали все пак ми каза. — После добави като на себе си: — Ако шпионинът е чул разговора ни онази нощ, то демоните знаят всеки наш ход…
— Има нещо такова…
— И ще се опитат да се доберат до Хранилището преда нас…
— Но може и да не успеят…
— Защо мислиш така?
— Защото камъните на елхите са у нас. — Уил се учуди на собствената си увереност.
— Но кой, кой може да ни е чул? — блъскаше си главата Амбърли.
Уил сви рамене. Само ако знаеше…
— Дано нищо лошо не се е случило с дядо — промълви момичето, обзето от внезапно безпокойство.
Въпреки че се бяха увили в одеялата си като пашкули, нощният хлад ги пронизваше. Амбърли потрепери, обгърна коленете си с ръце и се сгуши по-плътно до Уил.
— Как бих искала всичко това вече да е свършило… — прошепна.
— Бих искал изобщо да не беше започвало… — въздъхна Уил.
Амбърли не отговори. Очите й се затваряха. След малко главата й клюмна на рамото на Уил и той остана така, вперил поглед в мрака, без да смее да помръдне.
През следващите два дни малкият отряд продължи пътя си през Пущинаците. Все така валеше — ту ситно, ту като из ведро. Имаха усещането, че влагата се е просмукала в костите им — зъзнеха и трепереха като трескави. Отвсякъде ги обгръщаше мъгла, краката им затъваха във влажната мочурлива земя и лека-полека ги обхвана чувство на униние и безнадеждност — струваше им се, че никога повече няма да видят слънцето, нито да се измъкнат оттук.
Все още не бяха срещнали никой от обитателите на Пущинаците, въпреки че понякога не можеха да се отърват от усещането, че са наблюдавани, дочуваха някакви странни звуци и виждаха неясни сенки да се плъзгат в полумрака.