По пладне на третия ден стигнаха до огромно пространство застояла вода, покрита с жабуняк, изсъхнали корени и нечистотии. Воняща и зеленясала, тя се простираше докъдето поглед стига.
Заобикалянето на блатото щеше да им отнеме поне няколко часа, а нямаха време за губене. Спогледаха се и взеха единственото възможно решение — щяха да минат напряко, през тресавището, водени от Кетсин, Тръгнаха в индийска нишка — стъпваха по тясна ивица суха земя, която, ако имаха късмет, щеше да ги отведе до отсрещния бряг.
Придвижваха се бавно, като с усилие пазеха равновесие и внимаваха да не се хлъзнат в зеленикавата бездна. Мъглата ги затрудняваше още повече, тъй като едва успяваха да видят къде стъпват. Но след малко, когато един по-силен порив на вятъра разкъса мъглата, видяха, че техният импровизиран мост неочаквано свършваше посред блатото. Пътят им беше отрязан.
Кетсин вдигна предупредително ръка и сложи пръст на устните си, после безмълвно посочи продълговатите очертания на нещо като островче и две кръгли дупки на самия му връх, от които излизаха струйки пара, сякаш нещо… дишаше!
Криспин прехапа устни и размаха ръце назад към другарите си. „По-скоро обратно“ гласеше мълчаливото му послание. Каквото и да спеше там, за нищо на света не биваше да го будят.
Но предупреждението дойде твърде късно. Чудовището ги беше усетило. Огромното туловище се размърда и се надигна над водата. Изсумтя сърдито, отвори жълтеникавите си очи и протегна калните си пипала към неканените посетители. Зъбатата му изгладняла паст грозно зейна.
В следващия миг всички побягнаха назад презглава. Уил здраво стискаше ръката на Амбърли и когато се обърна да погледне дали чудовището ги следва, загуби равновесие, подхлъзна се, цопна в тинята и повлече след себе си и момичето.
Това им спаси живота. Чудовището току-що се бе опитало да ги сграбчи. Пед и Кърмак обаче не успяха да му се изплъзнат. Лепкавите пипала се обвиха около тях и бездната ги погълна.
Останалите се спогледаха. Отчаяният вик на другарите им още звучеше в ушите им. Криспин пръв дойде на себе си и се втурна да помогне на Уил и Амбърли, преди те да са станали следващите жертви. С общи усилия ги издърпаха на сушата и пак хукнаха.
Тичаха колкото сили имаха и, стигнали на безопасно разстояние от блатото, се строполиха на разкаляната земя, останали без дъх. Бяха вече само петима — ставаха все по-малко и по-малко.
ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Нощта се спусна над Западните покрайнини като синкава ефирна паяжина. Облаците, които от цяла седмица бяха скривали небето, най-после започваха да се разпръсват. И във водата са усещаше някаква свежест. Преди да залезе, слънцето беше обагрило с меки златисти отблясъци окъпаната от дъжда гора.
Петимата оцелели от малкия отряд все още се лутаха из Пущинаците като блудни души. Дрехите им бяха целите мокри, окаляни и изпокъсани, лицата — изподрани, очите — трескави. Имаха вид на скитници или бегълци, единствено оръжието им подсказваше, че не току-така са в този окаян вид. Мисълта какво впечатление създават обаче най-малко ги занимаваше в този момент. Важното беше, че вече бяха стигнали двете възвишения близнаци, известни под името Кулите на Пикон.
Гледката беше наистина внушителна. Кулите на Пикон оформяха над река Мърмидон нещо като арка, която отвеждаше към планинската верига Скалист рид. Те стърчаха — горди, настръхнали, самотни, като два часовоя насред осеяната с могили и канари местност, прилична на набразденото от бръчки лице на някой великан. Северните подножия на двата хълма бяха обрасли с борова гора, която нагоре преминаваше в редки храсти, диви цветя с пищни багри. Още по-нагоре се белееха само снежни преспи.
Криспин свика кратко импровизирано съвещание. При създалите се обстоятелства бяха излезли доста по на изток, отколкото беше запланувано. Би трябвало вече да са някъде в подножието на Скалист рид. Най-разумно изглеждаше да заобиколят Кулите на Пикон и да продължат нагоре по река Мърмидон, докато стигнат Скалист рид. Но това щеше да им отнеме най-малко два дни. Освен това рискуваха да бъдат проследени. Затова капитанът на елфите имаше друго предложение.
Кулите на Пикон бяха приютили древна елфска крепост, изоставена още след Втората война на расите. Криспин бе идвал тук преди години и би могъл да се опита да я открие отново, а тя бе свързана с таен проход под скалите, който водеше до река Мърмидон. Така нямаше да има нужда да заобикалят, а после щяха да продължат по реката с лодка или в краен случай със саморъчно направен сал. Придвижването по реката щеше да им отнеме двойно по-малко време, а и нямаше да могат да бъдат проследени.