ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
През следващите няколко часа се опитваха да се измъкнат от крепостта. Дълго се лутаха из мрачните коридори, като осветяваха пътя си с единствената останала факла. Разсъдъкът им бе замъглен от тревоги и изтощение, дори не си говореха, пък и нямаше за какво. Интересуваше ги едно единствено нещо — да се измъкнат оттук час по-скоро.
Имаха чувството, че се въртят в омагьосан кръг и съвсем бяха загубили представа за времето. Не знаеха колко часа са изтекли, откак се бяха озовали в каменната крепост, пък и това вече нямаше значение. Всяка частичка по тялото ги болеше от пренатоварване, погледите им блуждаеха от умора. Оставили се бяха единствено на инстинкта и късмета си. Дори факлата им се беше стопила и всеки миг щеше да угасне.
Коридорът им се струваше безкраен, но най-после стигнаха до масивна желязна врата. Тя беше здраво залостена, но когато Уил понечи да дръпне резето, Амбърли протегна ръка и го спря:
— Уил, почакай… ами ако Косача не е бил сам? Ако има и други и те ни чакат отвън?
Уил я изгледа втренчено. Това изобщо не му беше минало през ум. А може би просто се страхуваше да мисли за това. Но трябваше да признае, че всъщност беше напълно вероятно. Демоните не биха стояли със скръстени ръце, а по-скоро биха използвали всеки възможен начин, за да им попречат. Пък и щом един ги беше открил, останалите също знаеха, че са тук.
— Уил? — настойчиво повтори момичето.
— Няма как — тихо отвърна той. — Трябва да рискуваме. Стой плътно зад мен.
После отвори вратата. Очите им, несвикнали с дневната светлина, в първия миг се притвориха. Долу, в подножието на кулата, тихо се плискаха мътните води на река Мърмидон. Всичко изглеждаше спокойно.
Южнякът и момичето тръгнаха към скрития кей на елфите, но лодките, закотвени там, отдавна бяха станали неизползваеми — спогледаха се.
Реката си течеше край тях лениво, безучастно. Над брега се спускаше хладна сребриста мъгла. Планината ги обгръщаше с леденото си мълчание, а околните скали застрашително се бяха надвесили над тях.
Уил мрачно впери поглед в реката. И в същия миг забеляза малък сал, привързан недалеч от прогнилите ръждясали лодки и почти скрит в храстите. Хвана ръката на Амбърли и се спусна натам. Салът се оказа в доста добро състояние, очевидно беше използван от някой рибар, но Уил го прие като подарък от съдбата, едничкото им средство за спасение.
Седнаха в него и се отправиха на изток по течението на реката. Амбърли се загърна в наметалото си и почти веднага заспа. Уил беше прекалено развълнуван и пренапрегнат, за да последва примера и. Пък и без това някой трябваше да насочва сала. Добре че с настъпването на деня започваше да се позатопля и дрехите им поизсъхнаха. Облаците се бяха разпръснали, мъглата се вдигна и златистият кръг на слънцето изплува иззад отсрещните върхове.
Все повече наближаваха Скалист рид. На това място реката правеше плавни завои сред зелените планински ливади. Над главите им прелитаха пъстри птици, а във въздуха се носеше аромат на цветя. Амбърли се събуди с усмивка, протегна се и разтърка очи.
— Ти не спа ли? — попита учудено.
— Не можах — призна Уил.
— Значи е твой ред да поспиш. Затвори очи и не мисли абсолютно за нищо… Аз ще управлявам сала.
— Няма нужда… Наистина не съм уморен.
— Глупости! Та ти едва гледаш!
Уил се усмихна. Наистина с мъка държеше очите си отворени.
— Разбра ли какво се случи? — попита я изведнъж.
Тя не отговори веднага. Погледна го замислено и поклати глава.
— А ти разбра ли?
— Случи се това, че изгубих силата. Вече изобщо не съм в състояние да въздействам на камъните на елфите. Това е…
— Не бъди толкова сигурен. Спомняш ли си колко трудно ти беше и тогава при Тресавището? И въпреки това успя. Това, че веднъж не се е получило, не означава нищо. Може да си се пренапрегнал. Или пък да е било необходимо още малко усилие…
— Не беше това — въздъхна Уил. — Просто не се получи. Аланон ме предупреди, че е възможно да стане така. Всичко е заради смесената кръв в жилите ми, заради това, че съм повече човек, отколкото елф… Магията, както знаеш, е била предназначена за елфи. Самото ми съзнание или може би — подсъзнанието ми оказва някаква съпротива, която съм безсилен да преодолея.