Амбърли седна по-близо до него и сложи ръка на рамото му.
— Тогава не го мисли повече. Ще се справим и без тях.
— Едва ли — горчиво се усмихна Уил. — Ако демоните ни открият отново, без камъните сме загубени. Само магия може да противодейства на силата им.
— Значи трябва да се погрижим да не ни открият.
— Което за съжаление е невъзможно. Винаги досега са ни откривали и ти го знаеш.
— Знам и друго — разпалено отвърна момичето, като го гледаше в очите. — Ти беше този, който настояваше, че е немислимо да се върнем. Ти беше този, който ми даваше кураж през цялото време и ме молеше да не се предавам… Ти обеща да останеш до мен, каквото и да се случи… Ще ме изоставиш ли сега?
— Никога — пламна Уил. — Не става дума за това.
— А за какво тогава? Отчаян си и смяташ, че всичко е загубено. В такъв случай има ли смисъл изобщо да продължаваме? Нали знаеш, че армия без вяра… — Тя замълча и изведнъж се усмихна. — Виж ти. Представяла съм си този разговор в друг вариант. Аз бях тази, която се колебаеше от самото начало и все си мислех, че ако един ден рухна окончателно, ти би ми помогнал да стъпя на краката си отново…
— А стана така, че рухнах пръв, нали? — мрачно довърши мисълта й Уил. — Но толкова разчитах на камъните… Аланон също.
Амбърли сложи ръка на устните му.
— Не ти казвам да ги прежалиш… — усмихна се тя. — Просто се отпусни и си помисли с каква цел всъщност смяташе да ги използваш? Като оръжие? Като средство за унищожение? Но нали си Лечител, Уил? Съхранението на живота, а не унищожението е твоето призвание. Как би искал да задействаш маги ята, докато усещаш, макар и подсъзнателно, това противоречие?
Уил се замисли, навел глава. Дали наистина бе успял да постигне триединството сърце — разум — воля, за което говореше Аланон?
— Ето, виждаш ли? — продължи Амбърли. — Затова не бързай да виниш себе си, нито камъните. Преди всичко, щом си ги използвал веднъж, няма причина да не можеш пак… Такава дарба рядко се губи толкова лесно. Може би просто не смееш да повярваш, че действително я притежаваш…
Уил я погледна някак учудено:
— Кога си успяла да повярваш в мен? Доколкото си спомням, отначало изпитваше сериозни съмнения…
— Отначало не те познавах — тя поруменя. — Бях против цялото това пътуване и ги говорех едни… сега се срамувам, като си спомня.
Уил имаше чувството, че щеше да каже още нещо, но тя само въздъхна, махна с ръка и отклони погледа си.
— Е, няма значение — усмихна се южнякът. — Сега обаче си права поне за едно. Май наистина си разменихме ролите. Уж съм твоят защитник, а съм взел да плача на рамото ти…
— Значи ми дължиш едно сериозно утешаване — някак тъжно се пошегува момичето. — Гледай да не забравиш, може скоро да ми потрябва. А сега ми обещай, че ще поспиш.
— Обещавам — послушно отвърна Уил и се изтегна на сала с ръка под главата си. Опита се да спре да мисли за камъните на елфите, но не му беше никак лесно. Стисна очи, като си повтаряше думите на Аланон. Имай повече вяра в себе си. Вяра в себе си. Вяра в себе си… След малко вече спеше.
Събуди се чак привечер. Беше спал направо върху твърдите дъски на сала и гърбът го болеше. Поразкърши се и отиде да смени Амбърли. За пръв път от няколко дни чувстваше глад и жажда, но при бягството от Пикон бяха изоставили всичките си запаси.
След малко реката започна да се стеснява и клоните на крайбрежните дървета се сключваха над главите им. Сенките се удължиха, залязващото слънце обагри в алено скалите. Понесен от бързеите, салът вече не се носеше така плавно, а бе станал почти неуправляем. Уил с мъка го удържаше да не се разбие в скалите. Там, където Мърмидон отново правеше завой на юг към ливадите на Калахорн, той насочи сала към брега и двамата с Амбърли слязоха.
Пренощуваха под короната на една стара плачеща върба. Бяха скрили сала в близките храсти. Набраха диви плодове и си потърсиха вода за пиене, но този път безуспешно. Хапнаха набързо и умората, натрупвана през всички тези дни, отново ги налегна. Скоро потънаха в сън.
Събудиха ги ослепителната светлина и топлите лъчи на утрото. Отпочинали и освежени, започнаха изкачването към Скалист рид. Преодоляваха разстоянията с лекота и по обяд стигнаха малко езеро, в което се вливаха няколко бистри поточета. Водата тук ставаше за пиене и двамата бегълци утолиха жаждата си.