Местността Ветрогон постепенно се разраствала, но жителите й били прекратили всякакви връзки с останалите елфи и въпреки че признавали властта на кралете в Арбърлън, всъщност си били отделен, малък и независим народ и наричали себе си „летящите“ елфи, за разлика от „сухоземните“ елфи от Западните покрайнини.
От малки момчетата във Ветрогон се обучавали, за да станат въздушни ездачи, защото това било цяло изкуство. Волното и безстрашно племе на ветрогоните се гордеело с начина си на живот и не би го заменило с никой друг. Птиците им, които били по-дълголетни и от елфите, се предавали от баща на Син и Пърк очаквал с нетърпение деня, в който обучението му щяло окончателно да приключи и Джиниуин да му бъде поверена.
Сега засега обучението му се извършвало под ръководството на дядо му, който често го пускал да лети сам, за да натрупа опит. Всеки път Пърк стигал все по-далеч и по-далеч и изпълнявал точно определена задача, като спазвал указанията на дядо си. Така се бил озовал тук, в подножието на Скалист рид, като този път изискването било да вземе със себе си само малко хляб, сирене и манерка вода, с които да издържи седем дни. Освен ако, разбира се, не се погрижи да си намери сам нещо друго за храна. Задачата му била да изследва сам част от планинския масив, който граничи с Дивата пустош, и при завръщането си да го опише най-подробно. Но в самата Дива пустош кракът му не бивало да стъпва. Предупредили го също да избягва контакт с нейните жители.
Указанията били пределно ясни и Пърк не задавал излишни въпроси. Но сутринта на втория ден, както си летял над източната част на Скалист рид, видял отгоре Уил и Амбърли, заспали в боровата горичка, и любопитството му надделяло. Спуснал се да ги разгледа по-отблизо и установил, че те по всяка вероятност са елфи като него и също идват отдалеч. Но какво търсели тук и защо не били взели нещо за изпът? Решил, че след като двамата не са жители на Дивата пустош, нямал причина да избягва контактите с тях и… момчешката му жажда за приключения надделяла над предпазливостта и благоразумието, които дядото се опитвал да му внуши.
Оказа се, че този път интуицията му е проработила. Късметът на Уил и Амбърли — също.
Разказът на Пърк им се стори изчерпателен, а начинът му на придвижване — доста надежден, Джиниуин щеше ла издържи и тримата и да ги пренесе над планините, докато се усетят.
Все пак не може да се каже, че не изпитваха известно безпокойство. Стомасите им се свиваха само при мисълта за летенето. Но нямаха друг избор. Скръстил ръце, Пърк мълчаливо ги чакаше да решат. Уил се спогледа с Амбърли, сви рамене и заяви, че тръгват. В края на краищата щом Пърк го беше правил толкова пъти, може би всичко щеше да завърши благополучно…
Наместиха се на гърба на Джиниуин по-удобно, отколкото бяха очаквали. Оказа се, че птицата има тъпички юзди и дори кожено седло. Пърк им помогна да се качат и взе всички необходими предпазни мерки „да не ги отвее вятърът“. Това не ги успокои напълно, но все пак им вдъхна някаква сигурност.
Момчето им даде и по едно коренче, което да дъвчат, за да не им се замае главата от височината и шеметното летене.
Най-после бяха готови за тръгване. Птицата Рок нададе оглушителен писък, разпери крила и рязко се устреми нагоре. Уил и Амбърли настръхнали наблюдаваха как все повече се отделят от земята и всичко отдолу се смалява — скалите, потоците, огромните борове… за двамата това беше неизживявано досега, несравнимо усещане. Примираха от страх и в същото време — от блаженство. После изведнъж страхът изчезна. Остана само смущението от необятния простор и шеметната височина, от приказната гледка, която се разкриваше пред очите им, докъдето поглед стига. Черните грозно озъбени върхове на Скалист рид, тъничката синя лента на река Мърмидон; на север свежата зеленина на горите и сред тях, като кръпка, тъмното петно на Пущинаците; на изток — зловещите кули-близнаци на Пикон, от които сега все повече се отдалечаваха; на юг, в подножието на Ирибис, Адов казан — както винаги забулен в мъгла от изпарения. Всичко това се разстилаше пред тях като на длан, озарено от ослепителното сияние на изгряващия ден.
Джиниуин летеше плавно, уверено, леко се плъзгаше между върховете, като ту се снишаваше, ту отново се издигаше. Вятърът разхлаждаше пламналите им лица и развяваше косите на Амбърли. Пърк, въодушевен от мисълта за предстоящото приключение, от време на време се обръщаше назад, ухилен до ушите, и смигаше на новите си познайници.