Андер се съвзе от смайването си и побърза да протегне ръка за поздрав.
— Аз съм Андер, синът на крал Ивънтайн Елеседил.
Ръкостискането на Стий Джанс беше желязно, ръката му — мазолеста, загоряла.
— Кралят ме изпрати да ви посрещна и да ви помогна да се настаните удобно. Кога ще пристигнат останалите?
Стий Джанс гръмогласно се разсмя.
— Останалите ли, принце? — Няма да пристигнат. Решиха да изпратят само нас.
Андер остана като втрещен.
— Но вие сте… Колко сте всъщност, генерале?
— Шестстотин.
— И това е всичко?! — ахна Андер. — А ние мислехме, че Граничният легион е тръгнал насам…
— Съветът реши, че отрядът волнонаемници ще бъде достатъчен — сви рамене Стий Джанс. — Вашият пратеник беше много убедителен, но повечето съветници сметнаха, че преувеличавате опасността и страховете ви от нашествие на демони са… нелепи.
— Нелепи?! — настръхна Андер.
— Съжалявам, принце — наведе глава червенокосият. — Това е положението. Имате късмет, че в края на краищата решиха да изпратят поне нас. За успокоение на съвестта и като дружески жест към старите съюзници… Така или иначе нищо не губят, каквото и да се случи. — Това беше казано без горчивина, по-скоро като мрачна констатация.
— Не мога да повярвам на ушите си! — избухна Андер. — Не съм очаквал това от мъжете на Калахорн!
Стий Джанс го изгледа втренчено и бавно каза:
— Доколкото знам, когато войските на Мрачния Владетел нападнали Калахорн, Граничните земи отправили към елфите молба за помощ. Но крал Ивънтайн бил пленник на Уорлок и в негово отсъствие Висшият съвет не можал да вземе решение… — той разпери ръце — За жалост, такова е в момента положението и в Калахорн, след смъртта на Балинор Граничните земи са като кораб без капитан и без компас…
Андер усети, че гневът му стихва и изгледа едрия червенокос мъж с нараснало уважение.
— Смели думи, генерале.
— Голата истина, принце.
— Но в Калахорн не биха одобрили приказките ви…
— Ако се съобразявах с това, което е угодно някому, може би сега нямаше да съм тук… — В очите на Стий Джанс проблесна насмешливо пламъче.
Андер също се усмихна. Беше разговарял с този мъж само няколко минути, а той все повече му харесваше.
— Съжалявам за избухването преди малко, генерале. Вместо да ви благодаря, си го изкарах на вас Със закъснение ви поздравявам с добре дошли в Арбърлън. А сега ще ви помогна да се настаните.
— Благодаря, няма нужда — поклати глава Стий Джанс. — Спя при войниците. Разбрах, че армията ви тръгва призори. Ще имаме готовност.
Той отдаде чест и се върна при коня си. След малко дългите сиви колони поеха вляво по разкаляния път.
Андер въздъхна. Какво можеха да сторят шестстотин мъже срещу хилядите демони, които щяха да нахлуят? Поклати глава, загледан след тях.
ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
На сутринта засвириха гайди, забиха барабани, на фона на смръщеното небе се развяха ярки знамена и армията на елфите тръгна от Арбърлън. Потеглиха с песен. Ивънтайн Елеседил яздеше начело на войските си, стиснал в дясната си ръка сребристобялата клонка на Елкрис. Редом с него се развяваше черният плащ на Аланон. Друидът яздеше Артак. Жребецът днес беше необичайно кротък, но и от двамата — черния кон и още по-черния му ездач — се излъчваше нещо трагично, което можеше да те накара да настръхнеш.
Следваха ги синовете на краля: Арион, със снежнобял плащ, и Андер, със зелен. И двамата носеха знамена: Арион — с орела, символ на победата, Андер — с короната на елфите, обгърната от клонките на раззеленей дъб.
Непосредствено след тях яздеха Дардан и Роу и елфите от личната гвардия на краля. После идваха шестстотинте бойци от Волнонаемния корпус, следвани от няколкохилядната войска на генерал Пинданон — конница, пехота и стрелци, въоръжени до зъби, с метални шлемове и ризници.
В меката светлина на утрото това беше гледка, от която те побиваха тръпки. Надлъж и нашир се разнасяше звън на оръжия и земята под копитата на конете кънтеше. Войските се отправиха на север към възвишенията на Каролан и всеки момент щяха да свият към горите на Елфич. Цялото градско население се беше стекло да ги изпрати. Жителите на Арбърлън сякаш бяха образували шпалир по пътя им, махаха им за довиждане и огласяха съседните възвишения с окуражителни викове. Пред входа на Градината на Живота беше застанала мирно Черната стража, вдигнала копия за поздрав. Недалеч беше гвардейският легион, определен да защитава Арбърлън, под командването на първия министър Емер Чиос.