Армията мина през седемте порти на града и зави на юг, към горите. Насочи се към мостчето над придошлата от дъждовете река Песнопойка и се проточи по него като лъкатушеща метална змия, преди да изчезне в гората. Лека-полека дърветата заглушиха песните на войниците и биенето на барабаните.
Пътуването на войските на запад през горите към Саранданон продължи пет дни. Дъждовете се бяха изтеглили на изток и слънцето сияеше от ослепително синьото небе. Колкото по на запад отиваха, толкова по-очевидна ставаше опасността, надвиснала над земите на елфите. По обратния път към Арбърлън се точеше върволица от бегълци, натоварили имуществото си на каруци или просто нарамили някой вързоп и оставили всичко зад гърба си. Те споделяха набързо, — че из земите им били плъзнали зловещи същества — страшни, безмилостни чудовища, които удавили в кръв цели села. При вида на огромната войска в очите на бегълците проблясваше известна надежда, но лицата им си оставаха посърнали и те поклащаха със съмнение глави.
Късно следобед на петия ден стигнаха долината на Саранданон, която на югоизток граничеше с горите, на север. — с планината Кенсроу, а на запад — с обширното езеро Инисбор. Саранданон беше житницата на елфите. Плодородните почви и мекият климат бяха идеални за земеделие и много поколения изкарваха прехраната си в долината.
Армията разположи бивака си в най-източната част на Саранданон и призори на следващия ден отново беше готова да потегли. Широк, утъпкан път пресичаше долината от единия до другия край, минаваше край живописни селца, ферми и тучни пасища. Тук все още почти не се срещаха изоставени къщи — жителите на Саранданон, въпреки че вече бяха чули за опасността, нямаше да се разделяте долината си така лесно. Тук бяха корените им, тук беше хлябът им, тук земята беше напоена с потта им.
Късно следобед армията беше прекосила долината. В далечината отвъд ширналото се езеро Инисбор и възвишенията Кенсроу аленееха закръглените хребети на Разделните планини. Там някъде беше и местността Керншолт. Войските завиха на север и разположиха стана си в подножието на Кенсроу. Денят полека гаснеше.
С падането на нощта високата фигура на Аланон се плъзна край лагерните огньове и се отправи към палатката на краля. Друидът крачеше, навел глава, потънал в мълчание, без да обръща внимание на любопитните погледи, които го следваха. Гвардейците, застанали на пост пред кралската палатка, почтително му направиха път, без да задават излишни въпроси.
Кралят вечеряше на малка импровизирана масичка в присъствието на верните Дардан и Роу, но при появата на друида ги освободи само с един отправен към тях поглед. Аланон седна срещу него.
— Готово ли е всичко? — попита едва чуто. Ивънтайн кимна.
— А планът за защита?
Кралят се вгледа по-внимателно в друида на светлината на газовата лампа и видя, че по изопнатото му лице се стичаше пот. Изпълнен с безпокойство, Ивънтайн остави настрана вечерята си и разтвори картите.
— Призори тръгваме към Граничните планини — посочи. — Ще завардим проходите Халис и Уорл и ще се опитаме да ги задържим. Ако се окаже невъзможно, отстъпваме към Саран-данон и организираме отбраната си при Бейн Дроу. Не можем да предвидим със сигурност накъде ще се насочат демоните, минат ли Граничните планини, но ако се отправят на юг, трябва да заобиколят Инисбор през горите и после пак да тръгнат на север. Ако първо свият на север, ще трябва да се движат през неравната хълмиста земя на Кенсроу и после пак да свият на юг. И в двата случая ще се забавят поне няколко дни. Затова смятам, че биха се опитали да минат напряко през Бейн Дроу, където ще ги чакаме ние.
— Със сигурност ще изберат Бейн Дроу — кимна Аланон.
— Трябва да имаме готовност да ги задържим някой и друг ден — продължи кралят. — Колкото по-дълго, толкова по-добре. Ако, разбира се, не ни пометат…
— Два дни, не повече — друидът беше категоричен.
— Е, добре — поклати глава Ивънтайн. — Важното е, че превземат ли Бейн Дроу, губим Саранданон и Арбърлън остава последната ни надежда. Всичко ще се решава пред стените му.