— Земята май е забравила да си ме прибере. — въздъхна старият крал. — Ако не мога да защитя собствения си народ от злото, което го заплашва, що за владетел съм аз!? Задавам си въпроса какво ще се случи с кралството, ако Елкрис умре, и… не мога да си отговоря. Той погледна сина си и продължи:
— Е, все пак трябва да направим, каквото можем. Нужна ми е помощта ти, нали знаеш, че Арион замина за Саранданон. — (Андер преглътна недоизреченото „в противен случай не бих те безпокоил“ — знаеше, че баща му е нямал намерение да го засегне.) — Така че, моля те, иди с Лаурън и поразпитай още веднъж Избраниците. Знае ли човек, току виж изскочило нещо… Аз пък в това време ще поразровя книгите си…
— Мислиш ли, че е възможно да се открие нещо, което да ни насочи? — направо попита Андер.
— Честно казано, не. Аз отдавна не съм ги чел но ако имаше нещо такова, ти би си го спомнил. Какво друго обаче ни остава да направим? И без това нямаме никакви изгледи да намерим Свещения огън, ако разполагаме само с казаното от Лаурън…
Той замълча уморено и отново затвори очи. Андер тихо излезе от кралските покои. Отвън го чакаше Лаурън. Двамата тръгнаха към Градината на Живота да поговорят с Избраниците. Не че някой виждаше особен смисъл в това. Но по-добре ли беше да стоят със скръстени ръце?
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Дългият летен ден беше към края си и в небето на запад припламваха алени и виолетови отблясъци. Слънцето сякаш се бе разсипало в искри над горите, преди да угасне. Тези последни мигове, които деляха жаркия ден от прохладната, дъхава нощ, бяха наситени с неизразимо очарование. Не след дълго небето избледня и мрак покри земята.
В Арбърлън, както и навсякъде другаде в кралството на елфите, забравили дневните грижи, се готвеха за сладка почивка.
В Градината на Живота принц Андер Елеседил още стоеше и се взираше в Елкрис. Колкото повече се смрачаваше, толкова по-трудно му беше да повярва, че болестта е започнала да разяжда огромното кичесто дърво. И все пак малко преди слънцето да залезе, бе видял с очите си белезникавите петънца по листата.
Още повече, поне по думите на младия елф, състоянието на дървото се влошаваше не с дни, а с часове. Вече бяха започнали да съхнат в основата си и цели клонки. На места дори сребристобялата кора бе почерняла, въпреки че Избраниците непрекъснато я натриваха с билков мехлем и късаха заразените листа. В действията им се четеше някаква мрачна решителност, но в същото време в очите им имаше безнадеждност. Те знаеха, че дървото е обречено, и Андер го знаеше. Никой не можеше да спаси Елкрис По никакъв начин.
Той въздъхна и най-после обърна гръб на дървото. Избраниците си бяха тръгнали преди около час, смазани от умора и окончателно обезверени. Ако, противно на всякаква логика, Андер се беше надявал, че близостта на дървото ще му помогне да намери изход от положението, то значи се беше излъгал. Нямаше смисъл да стои тук повече. На излизане от Градината видя, че стражите от Черната порта се бяха вторачили в него. Те още не знаеха какво се е случило с дървото, но усещаха, че нещо не е наред. Поведението на Избраниците този ден бе съвсем необичайно. Скоро щяха да започнат приказките, помисли си Андер. И страшната тайна нямаше да бъде тайна още дълго.
Но засега елфският град Арбърлън изглеждаше спокоен и скоро щеше да потъне в сън. Жителите му все още нищо не подозираха. Как им завиждаше Андер в този момент… Предстоеше му безкрайно дълга нощ. И по всяка вероятност — безсънна.
Но същото се отнасяше и за баща му и сещайки се за това, Андер отново въздъхна. През целия си живот Ивънтайн никога не бе изпадал в подобно положение, никога не го бяха виждали объркан и несигурен. Но сега, когато тъпчеха на едно място, разкъсваха се от догадки и нямаха никакъв напредък, старият крал изглеждаше съвсем съсипан. В началото се бе опитал, макар и неуспешно, да скрие от сина си обхваналото го отчаяние, после вече не намираше дори и това за необходимо. Мисълта, че ще стане свидетел на рухването на всичко, което бе изграждал с толкова усилия, го смазваше. За пръв път се изправяше пред предизвикателство, което не бе готов да приеме. За пръв път не можеше да разчита на собствените си сили, чувстваше се като пионка в нечии ръце и знаеше, че нещата са предрешени. И в същото време разумът му се бунтуваше срещу това и не му позволяваше да остане със скръстени ръце. Затова бе изпратил сина си да помогне с каквото може на Избраниците.