Рей Бредбъри
Каналът
Дъжд плющя цялата вечер и светлината на фенерите едва се процежда през пелената му. Двете сестри седят в столовата. По-голямата, Джулия, бродира покривка. По-малката Ана стърчи до прозореца, загледана в тъмната улица. Прилепила е чело до стъклото и неочаквано казва:
— Никога досега не съм се сещала за това.
— За кое? — пита Джулия.
— Сега ми хрумна. Там има истински град под града. Мъртъв град съвсем под краката ни.
Джулия прехапва устни и отново заработва с иглата.
— Махни се от прозореца. Дъждът те натъжава.
— Не, наистина. Мислила ли си някога за тези канали? Минават под целия град, под всички къщи и отиват направо в морето. По тях може да се върви, без да навеждаш глава — бърбори Ана, вдъхновена от дъжда, който се сипе от черното небе, барабани по водостоците и изчезва в решетките на канализацията. — Ти би ли искала да живееш в канал?
— Ами!
— Че то е забавно! Да гледаш хората през процепи. Ти ги виждаш, а те — не. Като едно време, когато си играехме на криеница. Уж те няма, а знаеш всичко за тях. Аз бих опитала…
— Слушай, Ана, ти наистина ли си ми сестра? Нима имаме едни и същи родители? Когато говориш така, ми се струва, че мама те е намерила под някое дърво, докарала те е вкъщи и те е отгледала в саксия. А умът ти си е останал все същият.
Ана не отговоря и Джулия пак се захваща за работа. След пет минути Ана промълвя:
— Сигурно ще кажеш, че сънувам. Може и да е така.
Този път Джулия премълчава.
— Може дъждът да ме е омагьосва. Мислех си откъде идва цялата тази вода и къде отива, след като се процеди през решетките. И тогава ги видях… Мъж и жена. Те са там, в канала. Точно под улицата.
— И какво правят там? — пита Джулия.
— А трябва ли да правят нещо?
— Ако са луди — отвръща Джулия, — тогава могат и да не правят нищо. Вмъкнали са се в тръбата, да си стоят вътре.
— Не, не са се вмъкнали — убедено възразява Ана. Говори като ясновидка, навела глава настрани, с полузатворени очи. — Те двамата се обичат.
— Нима любовта им ги кара да пълзят по канализационните тръби?
— Не, не. Те са там вече много, много години.
— Говориш глупости. Не могат да живеят дълго в една тръба — гневи се Джулия.
— А да съм казвала, че живеят там? — изненадва се Ана. — Не, изобщо не — те са мъртви.
Дъждът се усилва и блъска по стъклото като при автоматична стрелба. Капките се сливат и се стичат надолу по танцуващи вадички.
— Господи! — възкликва Джулия.
— Да, мъртви — повтаря Ана и се усмихва виновно. — Тя и той, мъртви и двамата.
Тази мисъл сякаш й донася някакво спокойствие, направила е откритие и се гордее с него.
— По-добре да говорим за нещо друго.
Ана се усмихва.
— Нека да ти разкажа как започва това, как се връщат към живота. Представям си го съвсем ясно — отново притиска чело до стъклото и вперва поглед в улицата и решетките на шахтите. — Те са там, долу, вкоравени и спокойни, а небето над тях тъмнее и се наелектризирва — тя отмята назад дългите си тъмни коси. — То просветлява, избухва и край на сушата. Дъждовните капки се сливат в ручейчета, които мъкнат боклуци, хартийки и жълти листа.
— Махни се от прозореца! — отсича Джулия, но Ана изобщо не я слуша.
— О, аз знам какво е там долу. Има огромен правоъгълен канал. По цели седмици е празен. Там е тихо като в гроб. А високо отгоре минават коли. И каналът е сух и празен като кост в пустиня. Но ето — капките рукват по дъното, сякаш изтича кръв от някой ранен. И тряс — гръмотевица! А може и да е камион…
Говори по-бързо, диша учестено, притиснала чело до стъклото.
— А водата се процежда на тънки червейчета. Те се извиват, сливат се и ето една огромна плоска змия пълзи по дъното на канала. Тази змия поглъща всички потоци, които идват от север и от юг, от другите улици, от другите тръби. Тя с усилия се вмъква в онези две малки сухи ниши, за които ти казах. После бавно омива двамата, мъжа и жената, които лежат там като малки японски делвички.
Нервно стиска и кърши пръсти.
— Двамата всмукват водата. Ето, просмукали са се изцяло. Водата вдига ръката на жената. Първо дланта — едва-едва, после лакътя, после цялата ръка и още крака й. А косите й… — тя поглажда косите си, — косите й плават спокойно и се разпиляват като цветя в езеро. Има сини очи, но са затворени…
На улицата вече е съвсем тъмно. Джулия продължава да бродира, а Ана говори ли, говори. Разказваше й как водата се надига, как повдига жената и я поставя вертикално.
— И жената не се съпротивлява, отдала се е на водата. Толкова дълго е била бездвижна, че сега е готова да започне живота, който водата й дарява. До нея мъжът също…