После Ана подробно разказва как потоците бавно ги сближават.
— Водата отваря очите им. Сега вече могат да се видят един друг, но още не виждат. Сега кръжат във водовъртежа, без да се докосват. — Ана извръща глава, очите й са затворени. — И тогава погледите им се срещат. В тях избухва фосфоресциращ пламък. Усмихват се… Протягат ръце един към друг…
Джулия оставя бродерията и внимателно следи сестра си.
— Стига!
— Потокът ги принуждава да се докоснат, потокът ги съединява. О, това е самото съвършенство на любовта — две тела, полюшвани от водата, пречистваща, освежаваща. Това е безгрешната любов…
— Ана, млъкни веднага!
— Ти пък! — обръща се към нея Ана.
— Те не мислят за нищо. Те са дълбоко в ниското и не се интересуват от нас.
Потоците дъжд по стъклата, пробождани сегиз-тогиз от светкавиците, сякаш наистина създават впечатлението, че се намират в някакъв подводен свят.
А Ана продължава в полусъница:
— Той е висок и свободен, широко разтворил ръце. — С жест показва колко висок и лек е той във водата. — А тя е една такава мъничка, спокойна, някак отпусната. Мъртви са, няма закъде да бързат, никой не може да им заповядва. Нищо не ги вълнува, нямат грижи, скрили са се от света в своя канал. Докосват се ту с ръце, ту с устни, насрещният поток ги съединява… Плават рамо до рамо, полюшват се на повърхността, танцуват във водовъртежите — тя прокарва ръка по стъклото. — Те отиват към морето, а зад тях тръби, тръби… Плават под всички улици — под Гриншоу, под площад Едмънт, под Вашингтон, Мотър сити, Озиан сайд и накрая — океанът. Плават под будките за цигари, под бирариите, под магазините, под театрите, под гарите, под краката на хиляди хора, които нито знаят, нито мислят за техния канал…
Ана млъква, за да продължи вече по-спокойно:
— Но край, денят свършва, бурята си отива, дъждът спира, сезонът на дъждовете отминава — тя сякаш е разочарована. — Водата си отива в океана, мъжът и жената бавно се спускат на дъното на канала. — Отпуска длани връз коленете си, без да откъсва очи от тях. — Водата си отива и прибира със себе си живота, който им беше дала. Лежат един до друг. Някъде отгоре има изгреви и залези, а при тях е вечна нощ. Те спят в блажена тишина. До следващия дъжд.
Ръцете й са отпуснати с дланите нагоре.
— Красив мъж, красива жена… — мърмори тя, навела глава. Внезапно се изправя и поглежда към сестра си. — Знаеш ли кой е той?
Джулия не отвръща, гледа с ужас сестра си, прибледняла и с треперещи устни.
— Мъжът е Франк, ето кой! — почти крещи Ана. — А жената съм аз!
— Ана, моля те, ти…
— Да, Франк е там!
— Но Франк изчезна преди няколко години и съвсем ясно е, че не е там.
— Той сигурно е един много самотен човек, който никога и за никъде не е пътешествал.
— Ти пък откъде знаеш?
— Толкова прилича на човек, който никога и за никъде не е пътешествал, но много иска това. Личи си по очите му.
— Нима знаеш как изглежда той?
— Да, болнав, много красив. Нали знаеш, че болестта прави човека красив. Подчертава фините черти на лицето му.
— Той умря ли?
— Да, преди пет години. — Ана говори бавно, повдигайки и отпускай мигли в такт с думите. Сякаш иска да разкаже някаква дълга, позната само на нея история, като я започне бавно, а после постепенно да забързва, докато не достигне до кулминацията с широко разтворени очи и треперещи устни. Но сега все още е бавното начало със скрити нервни нотки.
— Преди пет години той вървеше по улицата. Знаеше, че му предстоят много дни да върви по същата тази улица. Стигна до решетката на шахтата, която прилича на метална вафла, надникна и чу как долу, под краката му, шуми подземна река, която отива направо в морето. — Ана протяга ръка напред. — Наведе се бавно, повдигна решетката, видя и потока, и металните стъпъла, които водят към него. Тогава си помисли за някоя, която много би искал да обича, но не можа. И тръгна надолу по стъпалата докато се скрие съвсем…
— А тя? — пита Джулия. — Тя кога умря?
— Не зная точно. Тя е една такава… като нова. Може би е умряла току-що. Но е мъртва. Възхитително прекрасна и мъртва. — Ана очевидно се възхищава от образа в съзнанието си. — Само смъртта може да направи една жена истински красива. Цялата става въздушна и косите й се разпиляват на тънки нишки във водата. Никакви курсове по танци не могат да й придадат такава лекота, грация, изящество…
С длани описва във въздуха нейното изящество.
— Той я чака пет години. Тя обаче не знаеше къде е той. Но сега вече са заедно и ще останат заедно завинаги… Когато дъждовете пак дойдат, ще се съживят. А по време на суша ще си почиват — ще лежат в своите малки ниши като японски делвички — стари, изсушени, но величествени в своята преданост.