Там много им се изненадаха, още повече се изненадаха на многото риба, която им даде. Као поиска от вожда да позволи на пленниците да носят оръжие за лов.
— Не! — вожда бе категоричен. — В селото няма да носят оръжие, докато не им се роди дете. При тебе ти решаваш, ти си вожд, да носят каквото искат, но дойдат ли в селото с оръжие ще ги убия.
Као и на това бе благодарен. Те бяха свободни от думата си извън селото.
Наложи се да кърпят лодката и да изгребват вода, но се върнаха на острова по смрачаване, порядъчно изплашили всички. Као обаче бе доволен, защото имаше двама пълноценни ловци, а и на всеослушание бе признат за вожд. За толкова риба дори шамана му пя благословия за успешен лов и дълъг живот. Дори баща му не го паргоса по врата.
Ло ти прости и този път. Водата бяга само от мас и лой.
Празника на слънцето
Празника на слънцето наближаваше, но на острова на Као се случи голям проблем. Поо бе видян от брат му Вава с вдовицата Сома да се търкалят в сеното на козарника. Това бе следващото голямо изпитание на Као като вожд. Брат му първо каза на него, но така или иначе това не можеше да се крие дълго. По традиция прелюбодейците се наказваха, но с какво? Възрастните уреждаха тези неща без много приказки пред малките. Дали трябваше да ги прогонят или да ги убият с камъни?
„Ами ако брат ми клевети пленника и няма нищо такова? Не, най-вероятно е истина. Сома също е жена. Аз, Као може и да не я забелязвам, но вожда Као трябва да вижда тези неща.“ — такива мисли се въртяха в главата му. — „Не бива да ги убиваме, достатъчно кръв се проля вече. Ако ги прогоня, Хара остава без мъж и Пеа ще ми издере очите. Мога да върна Сома в селото, но това не решава въпроса. Какво да правя? Това едва ли ще е последния подобен случай и не бива да се насърчава разврата. Докато Сома е без мъж, утре някой друг ще й налети. Въпроса не е само в нея. Утре някой друг ще налети на някоя друга, нямаше сила която да спре това, независимо какви са наказанията. Нима самия той и Пеа не знаеха какво е наказанието? Това спря ли ги?“
Писъкът на Хара му подсказа, че слухът е стигнал и до нея. В общност от петнадесетина човека не можеш да скриеш нищо.
Као отиде до най-стария от старците Гато и се благодареше, че ги е взел.
— Бъди здрав Гато. — поздрави Као.
— Де го здравето, де го, всичко ме боли. Този вятър дъжд ще докара. Ти как се сети за мен?
— Този вятър вече докара тъмни облаци и вече се чуват писъци.
— Тънки работи са това, а и аз не чувам добре. — отговори Гато, който се сви неестествено и почернялото му сбръчкано лице се разля в усмивка, в която всяка бръчка бе една болест — Млад съм, затова дойдох при тебе.
— Преди да цопаш във водата обаче не дойде. Ако бях по-млад сигурно и аз щях да цопам с тебе, като знам колко ми беше акъла на твоите години. Добре, че си дошъл, ама се сети чак когато имаш нужда и не знаеш какво да правиш.
— Така е, Гато, не знам какво да правя.
— За такова нещо е редно да ги убием с камъни.
— Зная, но не бива да стигаме до там. — отговори Као.
— Ти си вожда, ти решаваш. Много ти се иска да си вожд, ама не е лесна работа.
— Вожда не е лошо да е млад и силен, ама трябва да има и някой стар и мъдър.
— Хе, стар не значи мъдър. Искаш да избягаш от отговорност и да се скриеш зад мен, като детенце зад майка си.
— Не, Гато! Искам само мъдър съвет, а аз ще реша и ще поема отговорност.
— Хара не е за Поо. Момиче беше, а той е доста по-голям от нея. Прибързала е, уплашила се е да не остане без мъж. Сома по си е за него, а и брат ти Вава може да е заглеждал Хара и сега да й мъти живота. Тя е почти колкото него. Помня аз.