Као заби поглед в земята.
— Не зная, господарю. — каза Као. Този път не го удариха.
— Казаха, че си бил козар.
— Да, господарю. — пак не го удариха, значи е правилно.
— Няма да ти дам кози. Ще изчезнеш заедно с козите ми. Сигурно селото ти гладува.
Као не отговори и една тояга му напомни кой е сега. Као веднага се сети да отговори:
— Да, господарю.
— Можеш ли да копаеш?
— Не господарю, не съм жена. — разсмяха се, но не го удариха.
— Какво можеш въобще?
— Да паса кози, да ловя риба, да карам лодка, господарю.
— Да бе, и без лодка ли да остана. — Господаря се обърна към една дебелана на средна възраст. — Дадох за него три пари, най евтиния роб на пазара. Другите до сто и тридесет стигнаха. Какво да го правя сега?
— Да събира дърва за дома. — отговори жената без да се замисли.
— Да. — каза замислено господаря. — Нека събира дърва. Ще е далеч от дома да не прави беля и ако избяга губя само три пари. Отначало нека ходи с с надзирател.
— Къде ще бяга? — попита жената. — Не е дошъл тук за да бяга. Дошъл е за храна. Ако избяга ще пукне от глад в гората и пак ще се върне да пълзи в краката ти и да моли за прошка.
— Не, мила, може и да не се върне, но е малък за ловец. Поне през зимата докато го храня няма да избяга, а пък и през доста села трябва да мине докато стигне границата. Все ще го хванат.
На Као му просветна. Те не очакваха да избяга преди края на зимата.
Така започна живота му на роб. Още след два дни го оставиха сам да събира дърва и да ги влачи до дома на господаря. Дори му казаха да си направи колиба накрая на селото, защото им миришел в колибата на надзирателя, където спа две нощи.
Као бе доволен, че може да продължи да оглежда наоколо докато събира дърва. На няколко пъти забелязва един надзирател да го наглежда от далеч.
Една нощ го събуди топлия дъх на Куай. Сигурно се бе отвързал и бе тръгнал подире му. Као не знаеше дали господаря няма да убие кучето, но как да му обясни, че не му е тук мястото.
Сутринта ставаше много рано и спираше много късно с надеждата, че няма да забележат Куай, но знаеше, че криеницата не може да продължи до безкрай.
Една сутрин му казаха, че събрал достатъчно дърва за дома на господаря и че ще носи дърва до дома на един занаятчия в предградията.
Като се върна в колибата си видя Куай обесен на входа. Това го потресе. Кой би могъл да направи това? Надзирателите нямаше да пропуснат случай да му ударят една тояга и заради кучето. Няма начин този който го е следил да не е забелязал и кучето, но не са те. Господаря още по-малко, той можеше не само да убие кучето, но дори да убие и него убие с повод и без повод.
Као тъжно зарови кучето сам далеч от селото. Надзирателя който го следеше се спотайваше недалеч без да се крие особено. Ненадейно го нападнаха петима роби.
— Натегач! — викаха нападателите и го удряха и ритаха. — Напъваш се да работиш за цяло село. Дивак смотан.
Као се защитаваше доколкото можеше, но тоягата на надзирателя ги разгони, понеже нападателите не го бяха забелязали.
— Добре ли си? — попита го надзирателя.
— Да, да. — отговори му Као като се държеше за корема.
— Ще ги докладвам на господаря и той ще ги накаже. Това няма да остане ненаказано.
— Защо ме нападнаха? Какво искаха.
— Нали чу. Работиш много и се вижда, че те не вършат много работа. Един, който не беше сега с тях сутринта каза, че си е отрязал два пръста със сърп. Още тогава ми заприлича на отхапано. От години се напъват да станат надзиратели и си мислят, че ти като старателен ще ги изместиш. Още с идването си ти получи по-лека работа.
— Не съм искал да ставам надзирател. — Каза Као.
— Ти още нямаш представа къде си и какво искаш. Като добиче си, а те са родени тук. За много неща ще са ти необходими години да ги разбереш, а някои няма да разбереш никога. Добър си и си наивен. Някой казал ли ти е дума откакто си тук?
— Не. отвърна Као.
— Няма и да ти кажат. За тях ти си дивак недостоен. Аз обаче съм роден свободен. Бях дете когато заловиха селото ни. Следя те от седмици по заповед на господаря. Ти не си роб! Само се правиш на роб. Ти си ловец и дебнеш едра плячка, съгледвач си ти. Нямаш намерение да бягаш.
— Голям глад беше в гората. Дойдох за храна. Не можах да стана ловец. Козар бях.
— Все ми едно за какво си дошъл, само не ми прави проблеми и ми казвай „надзирателю“ като говориш с мен, че виждаш ли тоягата.
— Няма да има проблеми, надзирателю.
— Да бе, да убият кучето на ловец и да им се размине. — надзирателя го гледаше присмехулно. — Не забравяй, че баща ми беше ловец. Изчакай поне докато ме пратят другаде. Ламур се казвам.
— Ще разчитам на справедливостта на господаря, надзирателю Ламур — каза смирено Као.