Као, имайки опита на роб се смири. Остави си копието и им хвърли остатъците от заека. Те веднага го разкъсаха помежду си. Явно бяха много гладни.
— Ела тук. — заповяда му по-слабия и Као приближи. Една мазна ръка се протегна и опипа шията му. После го потупа по рамото. Ниския се обърна към другите ловци по-спокойно:
— Не лъже. Бил е роб. Врата му загрубял, където е било въжето. разкажи как е там.
— Не е добре да си роб. Много тояги изядох и добре, че се отървах жив.
— Това всеки го знае. — каза едрия ловец. — До града ходи ли?
— Да! Носих дърва на един грънчар и копах глина. Той не беше роб и ме хранеше обилно. Като му занесях дървата ми даваше пълна паница с накиснати семена, омекнали и сладки. И от чорбата в която са киснали пиех колкото мога. Особена чорба е. От нея ти става топло и весело. И варено месо ми даваше повече от колкото мога да изям. А колко жени имаше в града! Всички племена от планината да се съберат, пак се падат по десет на ловец.
— Ха. Така ли хранят робите.
— Не. На робите в имението им дават по голяма купа накиснати или варени семена два пъти на ден. Да не ви разправям как е отрупан пазара им с какви ли не храни, които така си стоят и рядко някой си взема нещо, ама дават само ако си платиш. Много храна има там. — Ловците се облизваха и Као им разказваше малко за къщи и стражи, наблягаше на пищно описание на изобилната храна. — Много храна има там, но е за господарите и свободните.
— Вярно е. Вярно е. Аз ви разправях, но не ми повярвахте. Сега чуйте него. Не лъже. — пригласяше ниския ловец.
— Тук ще измрем от глад, а там със недо зърно хранят конете и магаретата.
— Вярно е. — пак потвърди ниския. — тук измираме от глад,
— Имат само около двеста войника. Ако се съберем можем да превземем града. Имат високи кули пълни със зърно и още не е свършило, и няма да свърши. Товарят го на лодки и го карат навътре в морето, покрай брега. Видях как го товарят.
— Не можем да се бием с тях. Малко сме и оръжията ни са лоши. — намръщено каза едрия.
— Не можем по сами. Заедно можем. Нека не се избиваме за един заек. Кажете на вашия вожд, той е мъдър и силен. Нека се съберат вождовете и да се договорят пак да слезем в равнината, където има много храна и много плячка. — Каза Вава, започвайки да схваща играта на Као.
Като се разделиха с ловците го попита:
— Као, сериозно ли говореше, че има такова изобилие на храна?
— Да, Вава, изобилна е, но само за господарите. Като се съберат вождовете, ще им кажа и за божествените напитки на господарите. Държат ги в големи глинени делви, които и цяло село не може да изпие за един ден.
— Много хубави неща каза, бате. Тогава защо се върна?
Као погали Вава по главата:
— Защото за всяко зрънце, което ти дават, получаваш и по две тояги по гърба. Хората там са изкривени. Убиха Куай робите, не за да го изядат, а от завист. Добре е никога да не разбереш какво значи това.
Вава наведе глава и се умълча. Почувства се виновен, загдето Куай се отвърза и изчезна.
Когато стигнаха до колибите радостта на всички бе голяма. Най много се радваше Пеа, на гърдите в една торба гукаше Лора.
Племето се бе пръснало по хълмовете. Рядко имаше повече от пет колиби на едно място. Као не се чувстваше добър ловец, залови се да лови риба с копие, но хващаше малко. Не искаше в тоя студ да гази ледената вода и вярваше, че Ло все ще го изхрани поне до празника на слънцето.
Градът
Пролетта настъпваше бавно в планината. Караниците между вождовете бяха прекратени изненадващо от вдигащите облаци прах колони войници, които се виждаха като на длан как шарят из полето. От планината видяха и два стълба пушек, които се издигнаха от опожарени села. Бавно но неотлъчно колоните се приближаваха и рано или късно щяха да достигнат и до тях. Царят е града не бе забравил пълната загуба на две лодки с войници и искаше да разпростре властта си на всяка цена и да отмъсти.
Съгледвачите които цяла зима бродиха из планините срещаха само враждебни племена и още планини. Можеха да се изтеглят още навътре в планините с неизбежни сблъсъци с планинците, но кой можеше да каже до къде ще ги преследват войниците, а и планината не можеше да изхрани десетината племена които се криеха в подножието й и колкото по-навътре в планината се отиваше, толкова по-малко ставаше храната и плячката. Мъже и жени гледаха от височините към колоните войници в полето мълчаливо и с надежда гледаха към вождовете. На първо време гасяха през деня огньовете, за да не ориентират войниците къде с а колибите им.
Заредиха се съвети на вождовете през ден, крамолите намаляха, но се увеличаваше отчаянието. От време на време викаха Као и още няколко избягали от плен, които разпитваха за града, нивята, войската и оръжията. Някои от пленените от племето на Као оръжия стояха в колибата на съвета като мълчалива заплаха. Поо срещу половин коза или торба зърно майстореше оръжия, но и те отстъпваха на пленените. Другите майстори не бяха кой знае колко по-добри от него.