— Да — почти го излъга Као. — Освен роби и един свободен, но той сигурно е във войската.
— Това е още по-добре. — отвърна за негова изненада Додо. — Ти сигурно си намислил да се спуснем по реката. Помисли ли какво ще стане със жените и децата ни или си мислиш да ги изоставим и да търсим нови жени в града? Кажи ми малки вожде и как ще минем през осемте им лодки. Ние имаме само две, ако и тях не са открили, а и няма кой да ги кара.
Као се замисли.
— Ще тръгнем с жените и децата. Така бойците ще са по-мотивирани и няма да имат път за отстъпление и всички ще се бият без подли номера. — Као помълча и смени темата. — Три са се отделили в големия приток.
— Да. Остават пет.
— Петте са пълни с храна, — предположи Као, затова се държат близо до армията. — а трите с войници.
— И петте могат да се напълнят с войници и да ни издавят, а конницата може да ни чака в града, ако ни усетят.
Као замълча. Додо беше прав, млад и зелен беше и за това трябваше да отговаря само когато го питат.
— Да примамим и другите пет в притока и да ги завладеем. — предложи плахо.
— Ставаш дете вожде Као. Като загубим бойци да ги завладяваме, после кой ще атакува цял град, но да ги подмамим в притока можем и то с конниците ни.
— Да, ама Тамрин няма да се хване, защото докато войската го гони, града ще е наш, а той отвън и като дойде, властта вече ще е в ръцете на друг.
— Тамрин няма да отслабне без конница, бойците му са достатъчно. — Додо сякъш прочете мислите му. — Ако ще цар да стане, само ние да оцелеем. В планината ще се стопим.
— Как ще плуваме? Колко хора могат управляват лодка или сал.
— Който може да кара ще влачи по няколко на въже, а и течението само ще ни довлече до града.
— Само едно детенце да ревне и всички сме мъртви. — Каза замислен Додо. — Да вървим, сигурно са започнали вече.
Влязоха тихо. Всички мълчаха и се молеха ма боговете.
След като молитвата свърши, Магун се изправи и каза язвително:
— Помолихме се на боговете да помогнат, но аз лично се помолих великия вожд Додо да се присъедини към нас и боговете чуха молитвата ми.
Додо стана спокойно и му отвърна:
— Боговете чуха молитвата ви и твоята вожде Магун. Ще помоля който не си е похапнал добре и не си е казал молитвата да излезе и да си свърши работата.Искам да говоря само на военния съвет. Казах.
Вождовете се спогледаха и останаха седнали, а старейшините, жреците и призваните по една или друга причина се размърдаха и един по един излязоха.
— Стой наблизо, ще те извикам ако се наложи. — прошепна Додо на Као.
Као излезе и се загледа в звездното небе от където боговете го гледаха с хиляди очи. Можеше само да се надява вождовете да бъдат мъдри.
Доста време мина, докато излезе един от вождовете и нареди да заколят още една овца и каза на всички да се разотиват, а утре сутрин при изгрев ще е последната молитва.
Каквото и да значеше това, као побърза към Пеа и Лора.
Сутринта церемониалната молитва продължи съвсем кратко и им наредиха да си стягат багажа и да следват водачите. Отделиха младите момчета и ги заведоха нанякъде.
Као започна да се досеща, че ги водят към реката, но по-нагоре, зад хълмовете. Не след дълго един конник от друго племе дойде при Као като водеше и един кон без яздач. Мълчаливо подаде юздите на Као. Пеа го стисна за ръката и Као с няколко опита се качи на коня, поглеждайки умолително баща си и брат си да се грижат за Пеа и Лора. Конника с присмехулен поглед разбра, че Као не може да язди и поведе бавно коня след себе си. Не пожела да направи Као за смях и на децата.
Когато се отдалечиха му каза:
— Као, младши вожде, сега си стратег. Великия старей Магун те иска до себе си, а вожда Тамрин ми нареди пред всички, ако нещо се обърка да ти забия копие в корема. От сега нататък, дори когато ходиш по нужда ще съм на седна ръка от теб, докато не влезем в града.
Као кимна.
Вървяха напряко през хълмовете към долината. Когато се натъкнаха на върволица от друго племе, войнът се притесни куче или животно да не уплашат коня и да не съборят Као и се провикна:
— Спрете! Път за стратега Као.
— Као…
— Као…
— К.. — хората замряха и се отдръпнаха. Мълвяха името му и го гледаха с надежда. Техните погледи натежаха на раменете му. Те очакваха той да измисли как да ги спаси.
Подминаха племето и се заизкачваха по един хълм. Периодично лицето на дребния и жилав Емон се кривеше от болка, но той не издаваше звук. Виждаха се няколко конника които отиваха нагоре и няколко които слизаха в разни посоки.
— Какво е положението? — попита плахо Као. Явно е станало нещо докато е спял.