— Както чу Магун от селото над притока е благословен от боговете за велик старей и символ ма единството от снощи, но племето му е колкото вашето. Тамрин от хълмистите села е боен вожд и предводител на всички. Фаху от планинците е първожрец. Избраха трима стратези от различни племена. Ти си един от тримата. Аз съм Емон от горното племе на онова поле, стратега на конницата, а онзи старец дето е пред нас се казва Хум от горските села. Бил е войник и е стратег на пехотата.
— Аз на какво съм стратег? — попита Као.
— На нас двамата. — отвърна Емон сериозно и спря конете. — Слизай, коне повече няма да ни трябват.
От храстите изскочи едно момче, хвана поводите на конете и ги поведе към храстите.
— Племето ви е малко, затова имате и вожд на пехота, и стратег. Без плененото оръжие, което е много добро нямаше и вожд на пехота да имате, но твоя вожд се е застъпил за теб. Така ми каза каза нашия вожд. Тримата трябва да гледаме и за всяко нещо трябва да излезем с едно мнение пред Тамрин. Всеки може да му каже опасенията си, но ние трябва да излезем с едно мнение. Ако нашето мнение е различно от неговото, решава Магун, като подкрепи или него, или нас. Това решиха вождовете. Всеки вожд обаче сам взема решение за бойците си и за племето си.
— Ако решим нещо което някой вожд не приеме? — попита Као.
— Трябва да решаваме само това което ще приеме.
— Здравейте. — поздрави Хум когото настигнаха. За неговите години имаше внушителен ръст и къса бяла брада. Ризницата му беше стегната по тялото и блестеше на утринното слънце. — Много питаш млади момко.
— Питам много, защото други ще плащат с кръв за моите думи, стратег Хум.
Хум го изгледа подозрително:
— Отговаряш като роб, а гледаш като вожд, стратег Као.
— И двете са верни, стратег Хум. Ти отговаряш като войник.
Хум се засмя:
— И това е вярно. Вождовете спят. Гледайте добре, като се събудят, ние трябва да говорим.
— Нека погледаме от високо. — каза Емон.
Гледаха доста и коментираха. Междувременно няколко съгледвача дойдоха при тях и им казаха кой какво е видял.
— Няма нужда от повече жертви. — Емон ги погледна и двамата кимнаха. — Не пращайте повече съгледвачи, достатъчно коне загубихме. Не пращайте и пешаци.
— Нощните бойци, — Хум погледна към другите двама и те кимнаха. — те да продължават да ги тормозят и да отстъпват към големия приток.
Као бръкна в торбата си и измъкна козята кожа с картата и я разтвори.. Хум и Емон го гледаха смаяни. Хум гледа дълго после погледна Као в очите.
— Един ден пеша е един палец поясни Као.
— Страж, намери десетина кожи. Да са избелени и съшити и ги донеси веднага щом са готови. — нареди Хум без да се замисли. Стражникът го гледаше изумен.
— Ти от хората на кой си.
— От племето на Тамрин. — отвърна боеца. — Той ми каза само него да слушаме.
— Все едно той ти го е казал, ако не вярваш събуди го и го питай.
Боеца не се реши да събуди Тамрин, но изпрати друг за кожи.
— Стой — изрева грозно Хум. — Тебе пратих и отговаряш с главата си. Много е важно.
Боеца се стресна. Изпъчи се, че толкова важно нещо е поверено на него.Остави другия боец също от племето на Тамрин на мястото си и замина за кожи.
— На това трябва да сложим край веднъж за винаги. — каза Емон. Свикнали са да получават заповеди само от своя вожд и ще имаме проблеми.
— Освен това могат да избият мъжете на едно цяло село, ако някъде ги приклещят или поради дразги между племената едни да оставят други да бъдат избити без да им помогнат.
— Да смесим бойците от различни племена ли искате? Те ще се избият помежду си. — Каза Као.
— Няма да се избият, когато им пари под петите. Говорим почти един език всички и няма да има проблем. Твоя вожд обаче може и да няма край себе си човек от своето племе, ако ги разпръснем равномерно.
— Тогава да ги разпръснем по десятки.
— Нямаме време за това сега — каза Хум. Това ще го направим в града.
— По добре сега. — оспори го Емон.
— И как ще го направиш? — попита Хум. — всеки си прави сал за семейството си. Не бързай. Момчетиите са вече заедно, по мое нареждане. След пет години те ще са нашите войници и от сега са заедно.
Емон се съгласи.
Као Разбра, че са приели идеята му за дързък удар по реката.
— Защо отделяш малките? — Попита Емон.
— За да свикват заедно, а и някой трябва да примами лодките в притока и да ги държи там поне докато се изнижат по реката всички села и поне още три дни. Знаеш ли колко време е това? Малкия ми син също е там.
— А след три дни?
— Ще бягат към планината. Тридесет войника не могат ги изби всичките. С тях ще има и по един войн от всяко село. Твоите конници какво ще правят?