— По замисъла трябва да отдалечат двете колони от реката.
По обяд вождовете се събудиха.
Тамрин бе пълничък и самодоволен. За сега не ги попита нищо.
После дойде войника с кожите и тримата се заеха да прехвърлят картата на Као на голямата карта и всеки нанасяше каквото е видял. От горе всичко се виждаше като на длан и стана бързо.
Хум издялка парчета кора и ги нареди по реката. Това бяха лодките. Две дълги парчета бяла брезова кора бяха двете колони, а една шишарка конницата на царя. После нареди орехи по нагоре по реката и всеки орех бе едно село.
— Нашата конница ще е кози кокал, — обяви Хум — а дечурлигата пилешкия кокал, а ние ту сме конския зъб. Ти као вземи онази кожа и нарисувай града, доколкото можеш. поне грубо, аз ще ти помогна, но отдавна не съм бил там.
На другия ден децата стигнаха до петте лодки от към другия бряг. Лодките обаче не помръднаха от мястото си до обяд. Това поне се виждаше от горе. После кервана с каруци се изви към лодките и те се се заспускаха надолу по течението към притока. Спираха понякога до брега и после пак се спускаха. Привечер поеха нагоре по притока и се скриха зад дърветата.
Хум се обърна към Као и Емон:
— Не отделиха войници от двете колони, значи са разтоварили лодките и се се качили в тях хора от обоза с каруците. Това значи, че поне не могат стигна малките когато побягнат. Това е добре. Предлагаме да ги ударят нощните бойци. Остане ли без храна армията ще се върне.
— Целта ни не е да се върне. — Възрази Као. — Не сме сигурни дали е имало храна в тях. Може да са чакали заповед.
— Ако вътре е имало храна и са разтоварили, по-добре ние да я приберем като минаваме. — подкрепи го Емон.
— Да бе, и един който ни е видял да се измъкне като пристигнем в града конницата ще ни чака там за роби. Такава храна не ни трябва. Добре, тогава да я подпалим поне след като минем. Те ще си мислят, че сме някъде там и едва ще се дотътрят изгладнели до града.
— Така е по-добре. — съгласи се Емон и преглътна жално.
На другата сутрин каруците поеха тежко към колоните с войска. Каквото и да е имало, вече беше далеч от реката.
Веднага извикаха Тамрин и той даде сигнал за тръгване. Као забеляза, че огньовете запушиха в колибите и едно момче което се въртеше в изоставена колиба. Досети се, че това също е примамка. Колко ли от децата щяха да се измъкнат.?
— Докога ще пушат колибите?
— Докато колоните стигнат онзи хълм, не този, другия. Тогава ще бягат. — отговори Хум безизразно. Не се бой за тях. Бягат по бързо от въоръжен войник и имат ден преднина. Планинците са им оставили кози навътре в планината и имат водачи. За онези с лодките обаче ме е страх. Там има хора от местните и не зная как ще одържат лодките. Повечето от малките ще избягат, ако стане напечено, но лодките ако се върнат ние сме мъртви преди да стигнем града.
— Гледайте — каза Емон — Колоните се събират. Значи са видели нашата конницата. Тяхната конница не се вижда обаче къде е.
— Беше се приближила до реката, но сега трябва да започне да се връща. Ако тя беше сгащила малките на другия бряг щеше да ги изколи до един. Добре, че се отдалечиха бързо. — каза колебливо Хум. — Видим ли я и ние трябва да тръгваме.
По реката
Невиждана върволица от салове се понесе надолу по течението на реката. Отпред имаше десетина лодки еднодръвки с по няколко млади бойци за всеки случай, а подире им се клатушкаха салове, които течението носеше. Неопитните имаха няколко часа да се научат докато реката бе още плитка.
Бяха решили да плуват и денем, и нощем, и да не спират каквото и да се случи. Това можеше да звучи жестоко, но друг избор нямаха. Родилките и болните скриха из планините с надежда ако всичко мине добре да ги приберат когато могат. Имаше две критични точки. Ако лодките с войска ги изненадат близо до притока и ако ги видят около мястото където разтовариха лодките.
Старейшината, вожда и тримата стратези плуваха в различни лодки и салове, както и всеки вожд с племето си, поне в началото. После всичко се омеси. На всичко отгоре заваля дъжд.
Као бе единствения който се зарадва на дъжда. Така вероятността да ги видят бе по-малка.
Целия ден се носеха надолу по течението. Нямаше защо да гребат, трябваше да пестят сили. Притока и мястото където разтовариха лодките минаха през нощта. Тамрин бе заповядал дори дете да не се разреве, ако се наложи да го удавят, само да е тихо. На разсъмване един сал от племето на као с много усилия трябваше да се върне малко назад, защото бяха подминали мястото, където бяха скрили двете пленени лодки. Додо обаче реши да се върнат, защото другите племена не бяха се източили и ако някой наблюдаваше реката, така или иначе щеше да ги види.