На втория ден минаха край опожареното село на Као и привечер стигнаха до острова му. През този ден се удавиха трима от разни племена и две деца.
На третия ден Као убеди Тамрин да спрат по обяд и да се наспят добре и през нощта да тръгнат отново. По този начин искаше да преминат край крайречните села през нощта и призори да стигнат близо до града. Започнаха да отбиват саловете. Имаше доста настинали от дъжда.
Преди мръкване видяха отгоре да се носи една лодка с войници, която гребеше на пълна скорост. Техните лодки излетяха насреща й. почти пред очите им лодката на войниците разблъска един изостанал сал. Който не падна от удара, го убиха със стрели и продължиха. трябваше да я спрат на всяка цена. От брега се отделиха още салове с бойци. За жалост Као трябваше да гледа от брега.
Войниците ги превъзхождаха във всичко. Ловко избягваха техните лодки и се движеха с по-голяма скорост, стрелите им сееха смърт. Първите лодки бяха подминати. Една от следващите обаче се блъсна в тях и макар,че се обърна им строши няколко гребла от едната страна.
Лодката на войниците се завъртя за момент и докато прехвърлят гребла от другия борд еднодръвката на Поо се натресе в тях с такава сила, че двама войници паднаха във водата. Поо също цопна в реката от удара.
Саловете начоколиха лодката, а стрелите на войниците свършиха. В края на краищата лодката с войниците успя да се отскубне, но без няколко весла нямаше кой знае колко по-голяма скорост от тях. Тамрин нареди всички да тръгнат веднага и да гребат, а лодките да се помъчат да я догонят в преди мрака. Поне отначало като, че ли не ставаше нищо, после двете пленени лодки начело с Додо започнаха да я настигат. Као ги загуби от погледа си. За негова изненада Поо го настигна с лодката си. Као се зарадва истински, макар, че Поо не беше от хората предразполагащи към особени симпатии.
— Добре ли си? — извика му Као.
— Добре съм, добре че скочих, иначе щяха да ме направят на таралеж от стрели.
— По добре озостани и пази кервана отзад. Благодаря! Ти свърши добра работа.
— Ако си бях свършил работата, сега нямаше да ги гоним, но направих каквото можах. В тъмното и да има друга лодка, не се знае на кого ще се натъкне, тъй че няма значение къде ще съм, но ще изостана.
Посред нощ от другия бряг се вдигна олелия в едно крайречно село. На брега наизскачаха хора с факли и на техния фон се виждаше лодката на войниците. Челните лодки бяха подминали и Тамрин нареди едно малко племе на горяните да се заеме със селото, а другите да продължават. Докато преминаваше салът на Као покрай селото видя само как някои от робите, усетили къде е силата в момента замеряха войниците с камъни, а други изчезваха в тъмнината, докато нови и нови салове спираха до брега.
Само си пожела нещата да се развият добре и селото се скри от погледа му. Града трябваше да е вече съвсем близо.
Част 2
Градът
[???]
На разсъмване се видя, че са близо до града. Не посмяха да плуват още по близо, защото се страхуваха да не дойдат лодки с войници и да ги попилеят. Вече бяха видели какво прави само една лодка и куража им намаля. Все пак лодките им с бойци стояха по надолу и пазеха да не се появи враг, докато саловете изсипваха хора на брега. После бутаха саловете обратно в реката, да ги отнесе течението и да направят място за нови салове.
Хум разпределяше хората по вождове без да се интересува кой от кое племе е и не слушаше протестите на вождовете:
— Бързайте! Бързайте! — крещеше той страховито. — Освободете брега! Заминавайте след вожда. Бързайте. Стоп. Вие вече натам, ето го вожда вървете към него.
Щом се събереше множество, което според Хум бе достатъчно, поредния вожд заминаваше към някое от околните села.
Као тръгна с една група предимно от горяни, но имаше и планинци, и горни поляни, дори едно семейство от неговото село. Отправиха се към имението в което той беше роб.
По полето робите тъкмо започваха работа и като видяха колоната от бойци, жени и деца, побягнаха към имението и се скубчиха пред господарската къща.
Няколко млади бойци прибягаха зад имението. Заловиха няколко човека, които се измъкваха отзад и ги подкараха към селото.
Бойците се струпаха срещу робите и зад тях от зашумената пътека продължаваха да извират жени и деца.
Вожда Матао излезе напред, изпъчи се и изрева:
— Вече не сте роби! Кой ще се присъедини към нас?
Робите стояха мълчаливо и не помръдваха.
— Какво стоите? Грабвайте мотиките и убийте господаря си.