Выбрать главу

Робите стояха и се споглеждаха, но не помръднаха.

— Вие накъде хукнахте? — обърна се Матао към раздърпаните господари. Матао избута Као напред. — Този познавате ли го?

— Бягахме към града. — отвърна господаря. — В смутно време може да ни убият. Уплашихме се. Не сме лоши хора. Као, кажи му, че не сме лоши хора. Ще помогнем с каквото можем. Ще ви нахраним. Вземете каквото искате и храна вземете. Као, кажи му, че не сме лоши хора.

— Не е лош човек, вожде Матао, нека го наглеждат жените да не избяга и да им каже къде е храната. Сега позволи ми вожде да накажа няколко човека.

— Давай.

— Излезте! — Заповяда Као.

Колебливо петима се измъкнаха от групата на робите.

— Милост Као! — казваха един по един и свеждаха глави.

— Ти също! — Као посочи човека с отгризнатите пръсти и той се сви и излезе послушно. — До днес бяхте роби, от днес сте ловци. Напуснете веднага имението и тръгвайте към гората без нищо да вземате, от лов ще живеете и куче няма да имате никога. Без куче ще ловувате. Само ако видя куче при вас, лично ще ви убия. Вървете.

Као се огледа:

— Ламур, приятелю, удари им по три тояги за последно и хвърляй робското въже.

Петимата се втурнаха да бягат, а Ламур ги подгони с тоягата.

— Вие, мъжете! — Као се обърна към останалите роби. — Грабвайте вили и мотики и тръгвайте с нас, докато не съм обърнал копието, да ви покажа какъв надзирател щях да бъда. Бързо!

Робите се разтичаха да се въоръжават, а племето се пръсна да търси храна.

— Като свирна тръгваме всички! — изрева Матао.

От къщата излезе Ламур с лъскаво копие.

— Заповядай Као, това е подарък. Копието на господаря. Знаех си, че ще се върнеш да отмъстиш за кучето си. Хубаво куче беше.

Као взе копието, разгледа го и го върна на Ламур.

— Хубаво ти е копието и си е твое, ти сам си го взе. Не се обиждай, но аз си имам свое. Хайде да хапнем, че като го зная Матао, наяде ли се той, тръгва веднага и никого не чака. Ще трябва да тичаме подире му. Послушай ме, намери си семейството и го вземай с нас. Хайде.

Привечер колоните наближиха покрайнините на града. Зад две от колоните се виждаха стълбове дим. Самите колони представляваха шарена картинка от бойци, роби, жени и деца.

Когато се събраха няколко колони движението съвсем се забави и на хиляда крачки от града спря, а отзад напираха други колони.

Отпред стояха бойците. Као бързо се ориентира къде е Тамрин, по най-голямото скубчване.

Емон нервничеше, опасявайки се, че петдесет конника можеха да ги пръснат като пилци и да изколят сума народ.

— Дръжте се на купчини и не се пръскайте! — крещеше той. — Къде ти е копието? Веднага го взимай и да не съм видял човек без оръжие.

— Къде е Хум?

— Кой го знае. — отговори злобно Емон. — Ако сега не ни изколят, ще дойде.

— Хайде да вървим при Тамрин, да видим какво ще реши. — каза Као. — Магун къде е?

— Не го чакай, удавил се стареца на двайсет крачки от брега. Така поне ми казаха.

Тъкмо Као се замисли кой ще балансира властта на Тамрин.

— Май не е много сигурно — неочаквано каза Емон — Онази колона която приближава май го носи седнал.

Као напрегна очи. Съвсем жив си изглеждаше, а този който стърчеше с една глава над другите нямаше начин да не е Хум.

Нападение Когато се събраха повечето вождове, Тамрин първо попита:

— Хум, какво става на другия бряг?

— Не зная, обрахме каквото можахме от храна и роби и прехвърлихме всичко на този бряг.

— Да не ни изненадат!

— Вече се смрачава, а до утре всичко ще е решено.

— Емон, какво ще кажеш?

— Още не са се окопитили, иначе щяха да ни изколят досега. Преди час петдесетима конници им стигаха да ни попилеят поотделно, сега им трябват поне сто. Тази вечер трябва да превземем града. Утре могат да се изсипят всичките им войски.

— Кога ще нападнем? — попита Тамрин.

— Хората са уморени. Да починат малко, да хапнат и започваме. В тъмното никой не знае какво ще стане, но тях ги е страх повече. — отговори Хум. — Сигурно Самадан вече не цар, а синът му или някой друг. Може и съвсем да е остарял Самадан, иначе нямаше да пропусне да ни изколи до сега.

Вождовете сведоха глави.

— Не е ли по-добре, да ударим още сега, преди да са се подготвили? — продължи Тамрин.

— От тук се вижда, че улиците са препречени с каруци и бъчви. Ако ударим сега, ще видят колко сме жалки, в тъмното ще видят само колко сме страшни. До тогава ще пристигнат още няколко племена.

— Не бива и зрънце да остане из именията. Когато дойдат колоните войска, трябва да е гладна и конете им трябва да са гладни. — натърти Тамрин. — Ако вземем града още тази нощ, от утре пак плъзваме из именията.