Као ги поведе към барикадата. Да бе направил сто крачки, когато един войник се разкрещя.
— Зад нас са! Зад на с са! В града са!
Няколко войника се втурнаха към тях, други се шмугнаха из каменните улички и на фона на горящите сгради върху барикадата се появиха рошавите глави на бойците. Всичко се разпадна за един миг и лавината се втурна в града.
Пръстена на отбраната се пропука и рухна.
Као преследвайки бягащи войници достигна до площада, където го бяха продали като роб. Зад него беше двореца на цар Самадан.
Бойци и вождове се скупчваха по уличките, които водеха до площада, но покажеше ли се някой, по пет стрели литваха към него. Стените бяха високи от всякъде, поне трима човека един върху друг. Огромна масивна врата преграждаше единствения вход.
Хвърлиха няколко факли да подпалят вратата, но отгоре сипваха вода и гасяха. Който е правил двореца много е мислил. До кога ли щяха с\да стоят скрити в уличките. Можеха и седмица да стоят, докато дойдат колоните войска. Трябваше да се мисли бързо.
Постепенно добрите стрелци от племената заеха удобни места по околните сгради и започна спорадична размяна на стрели в тъмното. От двореца бяха провесили факли и площада се осветяваше донякъде, над стените обаче не се виждаше, освен мяркащи се силуети докато загасят някоя запалителна стрела..
— Хвърляйте ей там всичко което не гори и се пазете от стрелите.
— Ей там хвърляйте. Ей там хвърляйте.
Градушка от камъни се понесе към едно по-ниско място от оградата на двореца. Камъните обаче бързо свършиха и започнаха да рушат зидовете покрай двореца. изтикаха напред каруци и канатите им представляваха някакво прикритие. Все пак броя на ранените нарастваше. Каруците за прикритие постепенно мърдаха по-напред и стрелите не само на войниците, а и на бойците ставаха по-точни. Постепенно все по-голямо множество се включваше да мъкне камъни и купчината макар и бавно нарастваше. Вече не бе далеч времето да се развидели когато се юрнаха стотина човека и се прехвърлиха през стената. Двадесетина обаче се гърчеха и стенеха пред нея. Други се втурнаха напред и стрелите на войниците оредяха, накрая съвсем спряха. Тогава се втурнаха още и още хора.
Войниците отстъпваха в три редици, поле в две и накрая влязоха вътре. но притиснати не успяха да залостят вратата. Това бе края. Град бе техен.
Цар Самадан въпреки пълния погром ги посрещна седнал на трона си, спокоен и величествен.
— Влезте, влезте! — покани ги той и въоръжените брадясали мъже се стъписаха и замряха. Този дъртак явно не проумяваше, че се готвят да му прережат гърлото и се държеше като бог и войниците които да го защитят ги нямаше.
— Къде са ви предводителите, доведете ги веднага! — заповяда цар Самадан.
Тамрин разбута бойците и излезе напред, след него се довлече и Магун.
— Не си в положение да заповядваш. Предай се! — Изрева Тамрин.
— Нямам намерение да се бия. Короната ли искаш? Ще ти я дам.
— Ще си я взема когато поискам, заедно с главата ти! — изръмжа Тамрин по-спокоен.
Вождовете,старейшините и шаманите един по един започваха да пълнят залата, а войниците отстъпиха навън.
— Нахранете бойците им в градината! — нареди Самадан на прислугата, без да мръдне от престола си. — Донесете и тук от същата храна, на мен също да видят, че не е отровна и после затворете вратите.
Когато поутихна, макар някои още да мляскаха Самадан се обърна към тях.
— Е, велики старейшино, каква я свършихте? Браво вожде Тамрин, победи! А сега какво?
— Ще те ослепим и ще те пуснем да просиш, загдето отмъкваше жени и деца. — Изръмжа Тамрин.
— Това не решава нищо. Аз с тебе или без тебе, я изкарам следващата зима, я не. Ти какво ще правиш велики вожде? Разграбихте житниците, запалихте именията, избихте занаятчиите, работилниците горят, разбягаха се робите. Житните полета са зелени, кой ще пожъне нивята? Хората ти не са земеделци. Ще изядете каквото има и после пак в гората на лов и никога повече няма да се наядете като хората. Войската ми идва, дори да ви разгони и избие, поне двадесет години не можем възстанови белите които направихте за един ден и една нощ. След месец ще цъфне от юг и цар Дидан с хиляда войници и триста конника. Той ме дебне от години и чака да умра, за да използва размириците, за да завладее града и да цеди митото от търговците с което аз изхранвах войска и роби. Какво ли ви приказвам. Нито дума от това не разбрахте.
Вождовете го гледаха стъписани.
— Затворете го в хамбара заедно със другите и десетина души да ги пазят. Да се наспим и утре ще мислим.
Короната стоеше на трона толкова съблазнително и не само Тамрин и Могун гледаха към нея.