Вождовете не се чувстваха добре в града. Постепенно всеки от тях се установи в някое имение и разположи племето си наоколо. Града взе да опустява. Као настани Пеа в имението, където някога бе роб, макар да бе доста в страни от племето си. Той обаче често си намираше работа да ходи в града, където Тамрин се бе настанил в двореца на цар Самадан.
Веднъж го намери един от стотниците.
— Бъди здрав Као. Каза ми да ти се обадя. Аз съм стотник Мурал, ако ме помниш.
— Да. Здравей. — Као не го помнеше, но се сети.
— Каза да се обадя на теб или на Хум. Хум е на другия бряг.
— Да. — Као започна да се досеща. — Трудни времена дойдоха.
— Трудни. — тъжно каза стотника.
— Мислех, че пак ще се наложи да имаме някаква армия, а ти разбираш от военни дела.
Стотник Мурал се изпъчи гордо:
— Отдавна само с това се занимавам. Хум го помня като войник.
— Отиди по именията покрай реката и намери вожда Додо. Кажи му коси и че аз те пращам. Ако си женен иди с жена си и децата си. Няма да те оставят да умреш гладен. Вождовете рано или късно ще се спречкат и пак ще им трябва армия.
— Преди да се спречкат, може да дойде цар Дидан. — отбеляза стотника.
— Може и да е по-добре да дойде Дидан, отколкото да се сбием помежду си.Знаеш ли на къде тръгна цар Самадан?
— Към Итониа. — отвърна твърдо Мурал.
Као го погледна учудено.
— Къде се намира този град?
Мурал се засмя:
— Не е град, а остров. Намира се на половин ден с лодка срещу отсрещния бряг на реката. Малък остров със стотина козари и рибари. Докато е жив Самадан, ще е добре. Обаче принц Самадур после ще започне да ви напада. Буен и самолюбив е той и няма току така да се откаже от бащиния си дворец. и короната. Много разправии ще имате с него. Винаги ще се опитва да си върне Самад.
— Какво е Самад? Да не е града?
— Да. Така се нарича града и двореца.
— А как се нарича града на цар Дидан?
— Полдиниа.
— Мурал, какво им става на робите? Някак ми се виждат странни. Вождовете им раздадоха парчета земя да се прехранват, но има нещо в тях. Не са като преди. Нещо не ги прави свободни.
— Докато размахвахте копията, гледахте само войниците. Вие имате шамани. Мислите ли, че тук няма жреци. Наплашени са робите. Жреците казват, че посегателство срещу царя се наказва със седем години войни и неплодие на жени и ниви. казват още, че Боговете няма да пуснат душите на мъртвите да пият от свещената река и духовете ще мъчат живите и ще им пакостят.
— Добре Мурал. Когато дойда при вожда Додо пак ще си поговорим. Хайде със здраве. Аз сега съм тръгнал към лодкарите. да видя можем ли поправи лодките които подпалиха в пристанището преди да дойде принц Самадур.
Као тръгна към пристанището, но мина през двореца на Тамрин. Там вече вееше на пустош. Самия Тамрин се чувстваше по-добре сред племето си на лов. Сега бе отишъл да се сдобрява с Могун, защото другите вождове започваха да им създават проблеми и двамата пак се оказаха съюзници.
Као намери Емон.
— Имаш ли някакви хора? — попита го директно.
— За какво? — Емон го гледаше учудено.
— Нека прогонят жреците и робите да ходят при нашите шамани, ако трябва и на сила.
— Това ли е най-важното? — попита го Емон сънено.
— За сега това е най-важното. Повярвай ми. Между другото какво стана със сина на Хум. Намери ли го?
— Да. Жив е, но стрела му е извадила едното око.
Као не каза нищо. Знаеше, че малките които примамиха лодките в притока също са дали жертви.
При лодкарите намери Поо с двете си жени. Поо бе намерил отвлечената си жена и едно от децата си.
Чак сега до Као достигна плача на жените от града и племената, загубили в битките мъжете си и синовете си. За един миг му се стори, че стратега Као е бил глух за воплите. Сега човека Као ги видя как се изнизваха към гробището заедно, победители и победени да оплакват заедно мъртвите си и себе си.
Интриги
С течение на времето обществото придоби съвсем друга структура. Бившите роби работеха по парче земя, колкото можеха да обработват. Някои от семействата от племената също започнаха да обработват земя, а други се върнаха по горите и полята и продължиха да се изхранват от лов и риболов. Вождовете, настанени в господарските имения се пооткъснаха от племената и все-повече се ангажираха в разправиите помежду си коя нива и коя горичка на кой вожд да принадлежи. Сблъсъците за сега се ограничаваха до няколко синини и удари с тояга, но беше въпрос на време да се сбият.
Принц Самадур периодично напомняше за себе си, нападайки по крайбрежието и отвличайки хора. Цар Дидан за сега се ограничаваше да изпраща по стотина конника, да граби по границата и да пали ниви и села. Явно бе научил как е завладян Самад и никога не нападна с по-голяма войска. Държеше си войската близо до Полдиниа.