Съвета на вождовете като никога единодушен възложи на Емон да разкарва по границата с Дидан стотина конника. това даде резултат. Конниците на Дидан никога не влязоха в битка. Побягваха веднага щом видеха конницата на Емон и нападенията оредяха. Поне половината от конниците бяха от войниците на цар Самадан.
Чак сега започнаха да проумяват първите думи на цар Самадан. Конницата на Емон трябваше да яде от някъде, докато се мота около границата. Стражевите лодки, които обикаляха крайбрежието, за да намалят набезите на Самадур също трябваше да ядат. Стражите на Хум, които разгонваха бивши войници, сега разбойници наоколо също трябваше да ядат. Племената които се грижеха сами за себе си се бяха размили и размесили с робите. Земеделците се грижеха за земята си и ставаха все по-малко склонни да грабват копия и да се втурват на помощ един на друг. Вождовете държаха при себе си из именията по десетина войника, които бяха ангажирани повече във враждите помежду им, отколкото да пазят нивите и земеделците от разбойници и грабители.
Вождовете решиха земеделците да дават половината от реколтата на вождовете, а вождовете да дават половината от събраното на Магун за общи дела. Естествено шаманите и жреците си вземаха своя дял за да омилостивят боговете.
Всички интриги се въртяха около това което се даваше на Магун за общи дела. Магун не виждаше почти нищо от него, освен почит и поклони. С този дял се разпореждаше Тамрин. Понеже всичко потъваше, караниците все бяха около това. Као остана малко встрани и го позабравиха. Той се зае с имението. Бившите господари повери на Зак и да ги наглеждат. Надзирателя Ламур фактически управляваше от името на Као, ангажиран до сега с държавни дела. Сега обаче Као се зае с това и Пеа бе много щастлива, сега чакаше и дете.
Као като се помота из имението и се увери в лоялноста на Ламур. Въпреки всичко нивите растяха, а събрания данък намаляваше. Познаваше робската подлост. Земеделците криеха продукция и всяка реколта беше лоша. Винаги имаше мор по животните. Както бе тръгнало, за да си изхрани семейството, към което се присъедини и брат му Вава с Хара и детето им скоро трябваше сам да хване мотиката. Дълги нощи лежа буден до Пеа. На всичко отгоре и един самозабравил се младеж, син вожд от планинци започна да прогонва пастирите му от поляните край гората и да ги удря и замеря с камъни, преби няколко козари и отмъкна двайсет кози за нанесени щети. Гората била негова и поляните също.
Као се качи на един кон и отиде лично до племето с подаръци за вожда Додо. Оплака се и на стотника Мурал от нахалния младеж. После мина край лодкарите и се прибра. Не бе минал и месец когато се чу, че младежа е бил намушкан в града. Така го намерили сутринта в една улица.
През това време Као засели две семейства лодкари на брега на реката. За пореден път реши да се довери на покровителството на своя бог покровител Ло.
Лодкарите започнаха да строят за него особена тежка лодка, която да пренася през реката хора и товари. Десет кози даде Као и каруца жито на единия син на Матао, за да направи пристан на неговия бряг и сто крачки място наоколо.
Тогава в имението се появи стотника Мурал със семейството си и Као го постави на каика да взема по пет яйца на човек и една кокошка на товар за превоз през реката. От начало нямаше много пътници, но с всеки ден се увеличаваха. Когато прибраха реколтата, всички се стичаха към града да разменят жито, кози и коне, на кой каквото му трябва. В такива дни лодкарите превозваха по въжето товари денем и нощем и изкарваха по десет кози на ден за Као, отделно за себе си.
Този път Пеа дари Као със син и Као го нарече Лохим. Ло не го изоставяше. Щастлив беше с Пеа. Тя му каза и как да спре надлъгването със земеделците.
Као с помощта на Ламур определи колко е половината от слаба реколта от една нива и поиска от земеделците толкова данък. Ако годината е по-добра те печелят и толкоз. Надигна се ропот, но Као, брат му Вава и страховития стотник бяха въоръжени и убедителни.
Тази година Као закара в града девет каруци зърно за данък, тридесет кози и пет коня. Никой от вождовете не даде толкова, колкото Као от това малко имение. Някои въобще не дадоха нищо.
Тамрин го повика при себе си:
— Как така Као си забогатял? — Тамрин се разливаше от задоволство.
— Не съм забогатял, вожде. Давам ти определеното от вождовете.
— А другите защо не изкарват толкова?
— Питай другите. Може и да изкарват, кой знае.