Когато закара лодката до пристана на каика си отдъхна. Нареди на лодкарите да повдигнат малко бордовете и да наковат дъски, та като вали да не мокри стоката и да не се пълни лодката с вода. Според него сега трябваше да заприлича на кораб.
Намери Пеа много разстроена. Тя бе научила, че е заминал и се бе притеснила. После бе научила, че се е върнал и се бе притеснила още повече. Сигурна беше, че Као си е намерил друга жена в града и не иска да види нито нея, нито децата. Никакви обяснения и уверения не можаха да я успокоят.
Въпреки всичко Као започна да товари зърно на корабчето. Когато потегли корабчето заседна в тинята на устието когато морето вече се виждаше. Клатеха го, с лодки го дърпаха. но докато не го разтовариха наполовина нищо не помогна. Два дни търсиха по-дълбоко място и накрая намериха. На Као никак не му се искаше всичко да товари и разтоварва пред очите на Тамрин и стражите му.
Отново натовариха и съвсем внимателно минаха тинестите плитчини. Този път поеха нагоре към Поса. Стигнаха за пет дни и пак му взеха десятък. За жалост градът почти не се различаваше от Самад и стоките които се предлагаха бяха същите. Као реши да продължи към Радак.
Отиде още седмица клатене по море. Там беше друго. Бронзовите сечива вървяха на безценица и платове с чудни шарки имаше много. Имаше и други кораби. Очертаваше се добра печалба, а и като видяха житото и кожите му стражниците само се засмяха и не взеха почти нищо, освен няколко хубави кожи. Казаха му само: „Другия път като дойдеш, поне вино докарай.“
Самон намери кораб на цар Пасаон и го напусна. Као му подари вързоп кожи и го изпрати.
Когато се върна разтовари на пристана на каика и изпрати на Тамрин десятък, какъвто той избра. Поо се бе върнал и гордо му отброи двадесет кози. Као също бе доволен от кожите и меда които Поо. Даде на Поо бронзови сечива и си поговориха за цените, докато не дотърча Пеа и не ги прекъсна.
Као обичаше Пеа, но тя ставаше все по-властна и нападателна.
С Поо се доразбраха на следващия ден. До края на зимата трябваше да му изплати лодката и стоката. Као беше сигурен, че Поо ще се постарае и цяла зима ще влачи нагоре зърно и надолу кожи и мед, но самия той беше притиснат. Зърното не струваше много, нито кожите. Произведенията на занаятчиите в Самад също не ги биваше.
В града продаде платовете с голяма печалба и бронзовите сечива също. Изкупи на Бенлад делвите и поръча още особени делви за вино. Дори му даде една от Радак за модел. Такива ги искаше. Всяка нощ обаче се прибираше в имението при Пеа.
Един ден го намериха стражниците на Тамрин и му казаха без заобикалки, корабчето му повече да не влиза в реката, а само в града. Освен това Тамрин искал с кораба да пътува негов човек.
Као само се поклони и предаде уваженията си към цар Тамрин. Колкото и да не му харесваше, не искаше неприятности.
Клевети
Когато отплува отново за Радак, Тамрин му натресе един рядък темерут от своето племе, някакъв негов роднина. На Као не му хареса особено и на тръгване поръча на Ламур да държи Пеа и децата до каика при лодкарите.
— Као, знаеш я Пеа. — възрази Ламур. — Може да не се съгласи. Какво да правя тогава?
— Спомни си какъв беше преди. Ако трябва я подкарай с тояга, само да стои при лодкарите докато се върна. — прошепна му Као.
Као не можа да каже повече.
Пътуването започна зле отначало. Почти през целия път валя. Продадоха всичко и купиха каквото можаха от Радак. В пристана видяха един от корабите на цар Самадан,който избяга не само от тях, но и от Самадан.
Као поговори с капитана и като разбра, че не е на служба при цар Самадан, а плава свободно, му предложи да потърси покровителството на Тамрин. Дори му даде пример, как някои от стотниците на Самадан служат сега при Тамрин.
На връщане ги тресе такава буря, каквато Као не бе виждал. Толкова дълго никога не бе молил великия бог Ло никога, защото никога не бе виждал лицето на гнева му както сега. Роднината на Тамрин бе обезумял от ужас, до такава степен, че се хвърляше насам натам като обезумяло животно. За да не го отнесе някоя вълна, Шка го завърза за мачтата. Когато всичко се размина, бе безмерно щастлив, че този път бе взел повече бронзови сечива които не се повреждаха от водата. Платовете бяха се намокрили и се наложи да ги сушат за да не мухлясат. Храната също бе подгизнала и негодна. Гладни и изтощени с надежда съзряха силуета на Самад.
Едва стъпил на кея в Самад роднината на тамрин нададе писък, какъвто едва ли би се очаквал от дребен, сух човек:
— Хванете го! Хванете го! Заговорничи със цар Самадан. Хванете го! Вързан ме държа. Дръжте го. Хванете роба на Самадан. Предател, дръжте го!