— „Трима мои внука Тамрин държи като заложници. Който и да ми докараш, ще получиш злато колкото тежи внука ми. За двете ми внучки по толкова сребро ще ти дам. Умен си, Као, ти вземи наградата.“
— Чух те царю, ако мога ще го направя, защото много бойци и войници са живи, поради твоята мъдрост. — отговори му Као докато скалите го скриваха от погледа му.
Завръщане
Као в Поса продаде доста стока и се разплати с двамата си моряци, които пожелаха да останат, а и трудно можеше да им плаща. Едва се оправяше с корабчето сам и Пеа с децата трябваше да плуват с него.
Пак купи стока от Радак и плува нагоре до двата града на цар Садик и столицата на цар Миман, но и там бе като в Самад и Поса, че и по зле. Имаха нужда от всичко, но не можеха да предложат нищо освен жито, кожи и мед, при положение, че в Радак и житото бе по-евтино от тяхното. Не разбираше въобще езика им и реши повече да не минава през многото вода според картата. По-добре бе да се пробва стоки от Радак в Полдиниа, където макар и трудно разбираше езика. само дето трябваше да заобикаля както Самад, така и Итониа. Двата кораба на Самадур може и да не са миролюбиви когато го спипат сам с Пеа. Населението на Итониа му се видя поувеличено, спрямо разказите на моряците в Самад. Хората от селището въобще не бяха стотина, нито бяха козари. Принц Самадур кой знае колко хора беше отвлякъл за роби.
В морето Пеа се поуспокои и понапълня, стана по груба и жилава и чакаше трето дете.
Навлезе доста навътре в морето след Поса и остана доволен от вещината си във воденето на кораб. От морето излезе право срещу Полдиниа.
Още в пристанището след обичайния данък му направи впечатление явната промяна. Много оръжие и много войници. Бронза му се разграби независимо от цената. Печалбата бе добра. Нямаше кого да пита, много мълчаливи бяха станали полдинииците и се прибра на кораба. Завари войник на пост пред кораба си. Войника нито го спря, нито го попита нещо, но никой не приближи кораба. Видя и странен кораб, който го нямаше когато дойде и чиито символи не бе срещал. Имаше чувство, че той го е правил в ранните си години, само че огромен. Езика им не напомняше нищо познато.
Може би трябваше да отплува, но нито имаше къде да ходи, нито вятъра бе добър. Постоя няколко дни, да се похранят с прясна храна. Все пак купи от странния кораб дървено каче със странно съдържание — твърдо солено мляко. От млякото бе останал само белия цвят и с отвратителния вкус свикна за един ден. С това можеше да се търгува и мляко от кози имаха всички, само трябваше да разбере как се прави и да им поръча. Даде им и пет чувала зърно за още едно каче със странни черни и солени плодчета, колкото да ги заговори за сиренето. Преводача му обясни неочаквано подробно, защото поне тук нямало интерес към този продукт, а те умираха от желание да се похвалят и да му намерят пазар.
Плати на преводача и войника пред кораба му изчезна. започна да мисли за тръгване, когато се появи Поо с две лодки, сковани с яки греди, така, че образуваха едно цяло. Това пък никъде не бе виждал. На кого му е притрябвало да ползва лодки като сал, но Поо винаги го бе изненадвал, но сега бе надминал всички очаквания и с кривите си платна.
— Жив ли си човече? — провикна се Поо.
Явно добре му вървяха нещата.
Когато спря до него, леко сведе глава;
— Не е толкова весело. Тамрин нападна Поса.
— Не думай, аз бях там преди една луна.
— Разминал си се. Не зная дали усети. Дидан почина, наследи го синът му Гофар. Понеже имаха сведения, че Тамрин прехвърля армия с твоя каик, тук също събраха войска, но той нападна сина на Матао и като го уби тръгна към Поса. Много вождове уби Тамрин и сложи роднини навсякъде. Така поне се чува.
— Няма от къде да зная. — откровено му каза Као. — Ти как измисли това чудо?
— Видях нещо подобно далеч от тук.
— Какво има там?
— Крайморски селца, нищо друго, поне докъдето стигнах.
— Тия от къде са?
— Кой ги знае? Изскачат направо от морето, не следват брега.
— И аз ходих много надалеч.
— Хей ти, Као от Самад изгнаник. — на пристана стояха двама войници и един сановник.
Двамата улисани сега замлъкнаха уплашени.
— По волята на великия цар Гофар, син на мъдрия цар Дидан, прогласяваме волята му: „освобождава се от данък всеки, за всичкото оръжие което докара в Полдиниа“. Това е великото му благоволение.
— Благодаря на великия Гофар. — каза Као и се поклони.
Те също се поклониха и си тръгнаха. Поо и Као се спогледаха — Май става интересно. — каза мрачно Као.
— И доходно. — още по-мрачно допълни Поо. — Знаеш колко сълзи и кръв го чака народа. Не ти казах колко наши хора се крият по границата и из планините, защото докато ти кръстосваше морето, той вживя като цар и се развилня, докато накрая подгони и теб. Не знаеш и какво стана после, защото беше далеч.