— Кой се крие по границата?
— Семействата на половината вождове и кой-знае още колко хора. Обгради се със хора от своето племе и ласкателите на Самадан.
— Разбрах. Разбрах. Какво според тебе дири в Поса? Там няма нищо което да си заслужава.
— Не зная. Ти знаеш, но той може и да не знае. Може и да са му казали, че Поса е по-слаба и той се е полакомил да я ограби.
— Там пък какво има за грабене? Няма нито богатства, нито роби, нито селяните ще му дадат кой-знае какъв данък. Това е интересно!
— Разправят, че Самадур се е ориентирал там да граби, защото е село без кучета.
— Чувал съм какво ли не за него, даже, че и по море грабил кораби. Сега вече има два кораба.
— Щом тук се говори за война срещу Самад, Самадур ще дойде. — каза Поо. — Ще се опита да си върне Самад или поне да ограби каквото може и да накаже който докопа. Ако Тамрин има глупостта да подкара армията си към Поса, кой ще брани Самад. Робите ли?
— Ха! Поо, я ела насам!
— Какво? — Поо се приближи съвсем.
— Докато се боричкат около Самад, кой ще брани Итония? Колко от бежанците можем да съберем край границата? Сто, двеста?
— Ти си луд Као! Втори път така лесно град няма да превземеш, поне докато е жив Самадан.
— Не се знае колко е голяма алчността му. Свикнал е той да напада, не него да нападат. Ще се пробвам.
— Пробвай, ти си стратега!
— Итониа ми хареса, обичам островите от малък. Дълга е около осем хиляди крачки и поне три широка. Вода и гори има.
— Мисля да се разходя по брега, да видя колко хора мога да събера.. Ако се хванат на идеята ти!
— Да не си им отдумал. Казвай, че съм намерил земя, където да се скрият и да правят големи лодки и да ги крият по брега.
Као прецени колко зърно има и отиде при лодкарите. От далеч забеляза скелет на среден кораб, зарязан до брега, а лодкарите се мотаха около малки поръчки.
— За кого е недовършения кораб?
— А, остави. Заклаха го човека в една кръчма и сега няма кой да ни плати. На никого не му е до лодки и кораби. Три коня колкото кораб струват. Гофар няма с кого да се бие по море, конница събира.
— За колко време може да стане?
— Ако платиш, може и за две седмици, ама трябва да говориш с майсторите.
— А, не бързам, мисля да докарам остриета за копия от Радак и брадви. Цар Гофар не взема данък за оръжие и е много изгодно.
— Това е добре, ама ти не си ли от тях?
— Аз съм търговец! Кой ви докара цял кораб остриета и брадви? Сметки имам да разчиствам с Тамрин.
— Така е — патриотизма заговори в пълничкия чирак и тъмните му очи заискриха. — ела да те заведа.
— Майсторе — Као се обърна към един набит як майстор с кърпа на главата.
— А! Имам работа. После.
— За недовършения кораб искам да питам.
Сега майстора се обърна.
— Питай, ама да знаеш, че за по малко от петдесет чувала зърно няма и да го започнем. Материала отделно.
— Докато се върна от Радак ще го направите ли? Сега давам половината, другото, когато е готов.
— Ха сега глупости. Половин година ще се клатиш до Радак и обратно. До тогава ще сме измрели от глад. С половината само материал не можем купи.
— Материала ви е бил платен вече веднъж. Само за работата не сте си получили.
— Това теб не те засяга. Ти искаш кораб.
— Аз и така мога да стигна до Радак. Там само с виното ще купя кораб като този.
— Ами от там си го купи. Петдесет чувала зърно казах.
— Имаш го зърното. Ето ти и една брадва за тебе. — Као му подаде едно острие за брадва.
Майстора се поколеба, взе острието и го опипа.
— Малко е. — каза майстора и понечи да му го върне.
— Цял комплект инструменти от Радак давам, за себе си ги пазех, ако стане нещо в морето, две кози коля и двадесет мяха вино давам, когато е готов. Толкова.
— Малко е, ама става. С два кораба ще потеглиш за Радак след две седмици.
Поо тъкмо се върна, когато кораба бе почти готов. Може[е да му се сложи палуба и да се доизпипа, ама на тая цена повече не можеше да се иска от лодкарите.
Докато лодкарите още ядяха козите и пиеха вино, след като бутнаха кораба на вода, Пеа, жените на Поо и децата пълнеха чували с камъни и пясък, а Као о Поо ги мъкнеха в кораба, чак докато съвсем се стъмни. Као завърза кораба за своя и отплава навътре, доста на вътре, където брега едва се мержелееше. Нямаше за какво да ходи до Радак. Корабите му бяха два, но празни. Нямаше какво да продаде, за да купи стока. През това време жените ушиха платна от похабения плат за новия кораб и платнище, което да го пази от дъжда, ако завали.