— Щом няма да пазят тебе, защо ще стоят там денем и нощем?
— Пеа, Пеа, това е много важно! Те ще пазят властта.
Пеа го гледаше изумена.
— А, напомни ми, като събера по-старите войни за два дни следващата седмица, да направят складове и житница. Те знаят да въртят меч. Нека младите махат мечовете. Разходи се малко. Ей там накрая мисля да си направим къща.Огледай!
— Као, ти си различен. Говориш ми не като човек, а като стратег.
— Свиквай Пеа. Аз трябва да мисля не само за себе си, а и за всички. Аз ги доведох и им обещах убежище. Няма повече да занимавам тебе с това, нали назначих дванадесет за войводи.
— А приятеля ти Поо?
— Какво Поо. Пръв войвода е! Имение му дадох със залив удобен за пристанище, точно срещу нашата къща ще бъде, отсреща на залива. Ще е добре да го задържа да ми служи. Цена няма той, но трудно ще го удържа.
— Е, ти си владетеля, аз ще нагледам децата.
Као я придърпа и я погали по видимо наедрелия корем.
Итониа
За седмица нещата се поустановиха. Хората не бяха много, робите бяха слушливи, а бежанците наплашени. Първенците на Самадан като нищожно малцинство се ориентираха най-бързо към новата власт. Као обаче като владетел трябваше да бърза, защото бурята така или иначе щеше да дойде. Все някой ден Самадур щеше да се изсипе с главорезите си.
Както подобава, Као и двамата жреци трябваше да се обърнат към боговете за да търсят спасение за всички. За целта Као избра да се изкачат на единствения по-висок връх на Итониа. Катериха се два дни, придружавани периодично от местните козари, любопитни да видят новия владетел.
Жреците веднага преориентираха на по-преден план почитта към Ло. Сега трябваше да отидат с владетеля до извора на местната река, където ставаше великото тайнство, раждането на реката и един вид раждането на Ло.
След като им изтърпя церемониите около извора, Као пое нагоре към върха сам. Не бе най-добрата идея да тръгне в най-горещото време по обяд, но трябваше да се възвиси в търсене на път за себе си и хората си. Трябвашему прозрение. Трябваше му на всяка цена да се върне с някаква програма, която да обедини и мотивира хората и никой не можеше да му помогне.
Стина в почти до върха привечер и си направи леговище за през нощта. Дълго гледа звездите, докато му стана много студено и накрая се зави с кожената карта. Събуди се преди разсъмване. Хапна сирене и на развиделяване пак пое нагоре, по-близо до боговете в утринната мъгла. Около него бе мъгливо и влажно.
Когато стигна върха, под него плуваха облаци. Там където облаците свършваха, се виждаше само море. Виждаше се и познатия бряг на Самад и Полдиниа, дори се губеше в далечината извивката към бреговете на Поса. Там някъде между хълмовете се криеха и всички опасности от готвещите се за смъртна хватка армии на Гофар и Тамрин.
Као им обърна гръб и загледа безкрайното море. Велики и необятни бяха владенията на Ло, огромни, като необятен купол. Далеч, далеч, на почти цяла педя от хоризонта се виждаше мъгливо петно. Там сигурно имаше някаква земя.
Као колкото и да се взираше, не можеше да види нищо повече, но каквато и да е тази земя, бе далеч, много далеч и огромна. През това време мъглата се разсее и Итониа се раззелени под него с цялата си прелест. Видяха се и двете му корабчета, като орехови черупки в могъщите владения на Ло. Той стоеше осъзнавайки божието величие и се молеше със цялото си страхопочитание. Гризейки поредната бучка сирене един отблясък от далечината, където бе мъгливото петно, преди и там да се разсее мъглата му показа волята на Ло. Трябваше да поеме натам. Нямаше защо да държи хората тук, където Самадур можеше да се върне всеки момент и кой знае кой щеше да оцелее след клането. Разгъна кожената карта и отбеляза мястото. Отбеляза и каквото се виждаше под Полдиниа. Там също имаше някаква земя, от която сигурно пристигаше кораба, който бе оприличил на „разплетена кошница“.
На връщане към него се присъединиха жреците, после и другите от свитата. Сега по програма трябваше да Вземат вода от кладенеца на цар Самадан, от един от попътните хълмове и беше забележителен с това, че от него се носеше за церемонии свещена вода и не се разрешаваше на козарите да поят животните, за да не оскверняват благодатта на боговете. По традиция, царя или принца трябваше сам да слезе и да извади вода за церемониите. Като владетел, сега тази чест се падаше на Као. Мина му през ум, че може просто да не го изтеглят, когато слезе, но трябваше да изпълни задължението си на владетел.
Когато се спусна, не се виждаше е нищо. Као започна да гребе с паничка вода и да я налива в делвата, вързана с въже. Когато се умори от неудобното положение той се облегна назад и почувства, че в скалната ниша има нещо дървено. Напипа голям сандък. Опита се да го отвори, но капака бе залостен. този сандък нямаше как да бъде вкаран тук, сигурно бе сглобен на място.