Као забеляза че на Итониа не е пусто. Самадур бе докарал хора, най-вероятно отвлечени и превърнати в роби. Не бе многолюдно, но се чувстваше живот. Нямаше време да разглежда. Трите други кораба се насочиха към тях и трябваше да бягат. Преди това обаче видяха как измъкнаха и повлякоха по брега един от моряците на Лодар.
Тази гледка покърти Као. Познаваше момчето. Виждаше го и не можеше да направи нищо. Беше ранено. Сигурно щеше и да умре, щом раната се възпали, но преди това не се и съмняваше, че ще успеят да изкопчат от него каквото се сетят да го питат.
Сега вече съжаляваше горчиво за втората атака. Той сам наруши плана и сега щяха да плащат всички. Убитите при атаката, загинаха в бой. Без жертви не може на война, но това което им каже пленника няма начин да не навреди на всички. Као се почувства още по-виновен. Зави се с едно платно и се сви до носа, гледайки напред. Не отиваха направо в Лодар, отправиха се към Самад. Докато се мръкне щяха да плуват натам, после в мрака да изчезнат навътре в морето. Този трик винаги минаваше, понеже всички се движеха по брега и очакваха кораба да се скрие в някой залив. Никой не рискуваше да плава нощем покрай брега, а вятъра бързо се обръщаше и духваше към морето. Трите кораба на Самадур ги гониха известно време и привечер се отказаха, не се върнаха, но започнаха да търсят място за нощувка.
На сутринта бяха вече в далеч от брега и корабите на Самадур не се виждаха. Прибраха се тъжно в Лодар. Разпищяха се семействата на загиналите моряци. Това се случваше рядко в Лодар и беше тягостно.
Прибра се при Пеа. Имаше чувството, че тя е доволна от изкълчената му ръка и преливаше от нежност и грижовност. Сега най много му липсваше Поо. С него можеше да се говори. Повечето които се мотаеха наоколо само го ласкаеха и величаеха, но само повтаряха неговото мнение и никога нямаха свое. Дванадесетте му боили също не бяха стока. Освен да се дърлят помежду си, не можеха да повярват, че от диви ловци, селяни и роби сега са царски първенци, макар всеки да имаше своите заслуги за това.
Као извика писаря и започна да му изброява още дванадесет боилски поста. Тези които вече бяха боили на дванадесетте района на острова нямаше как да са доволни, но щяха да се примирят. Някой трябваше да отговаря за занаятчиите, за резервите от храни, за мерките и теглилките, за това колко се раждат и колко умират и за сума ти неща още. На последно място накара да запишат Поо, като боил на съгледвачи и информатори и други тайни.
Пеа прекъсна безцеремонно тези дълбокомъдри записи и се зае да налага подутото му рамо с парцали напоени в оцет.
Още на другата сутрин започнаха масовото въоръжаване на цялото население на Лодара и подготовка за нападението море.
Нападение над Лодар
За своя изненада съвета на боилите Као получи удобрение за атаката с втория кораб. Минаха почти две седмици през които завършиха набързо още един боен кораб и когато вече мислеха, че може да се размине пряко нападение флота на Самадур цъфна пред Лодара отново с пет кораба. Мястото на потопения бе запълнил пленения кораб от Тиати. Повъртяха се около брега докато търсеха селището. Двете бойно корабчета ги атакуваха до самия вход на заливчето.
Моряците насочиха двете корабчета и скочиха във водата преди удара, за да достигнат близкия бряг с плуване. Едното корабче проби един от корабите на Самадур, другото само изпотроши веслата на единия борд и бе заловено, но понеже се пълнеше с вода от избитата тапа на дъното не след дълго потъна в средата на залива. Тази операция мина без жертви от тяхна страна. Пробития кораб заседна в плитчините до брега, потапяйки бойното корабче. на дълбочина човешки ръст.
От заседналия кораб се изсипаха шестдесетима души. Другите кораби внимателно се доближиха и също започнаха да стоварват хора. Когато приключиха се оттеглиха в морето. Не се чувстваха сигурни дали няма да се появят още бойни корабчета. Тогава забелязаха малката корабостроителница и се насочиха към нея. Тези които бяха останали по корабите без да слизат със запалителни стрели я подпалиха.
Лодар не беше каменна крепост като Самад. Домовете бяха кирпичени покрити с ръжени покриви. Една атака със запалителни стрели щеше да бъде гибелна. Трябваше да ги срещнат пред града на голо поле, защото и градски вал или стена нямаше. От улиците се заизсипваха въоръжени отряди и се строяваха на петдесетима крачки пред първите къщи.