Измъкнаха и няколко балисти, предназначени за монтиране на бойните кораби.
Войската на Самадур се скупчи на две места срещу две по-широки улици.
— Златото е там! Златото е там! Златото е там. — крещяха и махаха оръжия готвейки се да нападнат.
Между войските вече прелитаха стрели и камъни от прашки. Неочаквано едната от балистите изхвърли блестящ залп. Ефекта беше ужасяващ. Паднаха неколцина улучени, а другите се хвърлиха върху тях.
— Ето ви златото. — провикна се един могъщ глас.
Втората група от войниците на Самадур се юрна срещу купчината от първата група, която се боричкаше да докопа кой колкото може златни монети.
Тези които бяха взели каквото намериха, като видяха налитащите войници от другата група и като виждаха, че за тях злато няма започнаха да защитават трофеите си и двете групи от армията на Самадур влязоха в битка помежду си. Тогава заработиха и другите балисти и стрелците. Трябваше само да уцелиш купчината от двеста човека. Никой не можеше да въведе ред, понеже бяха заслепени от златото, което се търкаляше между телата на убитите.
След като армията на Самадур се стопи на половина от битката помежду си и обстрела от защитниците на Лодар се поокопити и започна да се изтегля изоставяйки убити и ранени, но криейки в пазвите си кой колкото злато е докопал. Защитниците тръгнаха срещу тях, продължавайки да ги обстрелват, но и давайки жертви. Зад тях започнаха да се виждат пристигащите селски отряди, предвождани от поместните боили.
Накрая ги изтласкаха на единия полуостров, описващ пристанището, от където ги прибраха корабите.
Корабите се полюляха, обстреляха със запалителни стрели крайбрежните сгради и подпалиха няколко. Лошото бе, че това бяха складове с храни.
Защитниците на Лодар дотътриха до брега балистите и отговориха също със запалителни стрели. Когато пламна кораба от Тиати и изгоря насред пристанището, а войниците и моряците се спасиха по другите кораби се отказаха и запъплиха по крайбрежието да плячкосат каквото могат. За щастие други крайбрежни селища на Лодара нямаше. Селяните и пастирите бяха далеч от брега. Корабите се повъртяха ден-два и понеже нямаха какво да направят пак застанаха срещу Лодар. Още същата вечер стовариха в тъмнината няколко лодки и атакуваха в тъмното Лодар със запалителни стрели. Стражата бе в неизгодно положение, защото се виждаше на фона на горящите покриви, а стрелците не. Когато се изсипаха достатъчно стражи в тъмното боя бе равен и нападателите побягнаха към лодките. Въпреки това пак дадоха десетина убити и ранени.
На следващата нощ нападението се повтори, само,че от другата страна. Този път и стражите бяха по-подготвени и щетите бяха съвсем малки.
На следващата нощ се повтори същото и на по-следващата пак. Жертвите сред нападателите се увеличаваха, а в покрайнините не остана нищо за палене. Из вътрешността на Лодара запалиха две малки села и ниви. Понеже местните бойци и селяни познаваха по-добре района и там жертвите нараснаха. На седмия ден Самадур се провикна към Лодар:
— Пак ще се върна! Златото на баща ми, великия цар Самадан ще накара хиляди да ме последват, докато ви изтребим. — Самадур размаха няколко блестящи на утринното слънце златни монети.
Когато си тръгна Самадур Као преброи колко монети му върнаха — сто и две. Ако неговите хора са скрили още толкова, значи до Самадур и войниците му са достигнали стотина. Као набързо направи сметка: „Ако със сто монети съм спасил сто живота на моите хора, това е добра сделка, а парите ще възстановя от данъците, които ако са убити нямаше да плащат.“ Загубите в хора не бяха големи, но трябваше да изчака и сведенията от вътрешността. Лошото бе, че Самадур щеше да се връща и да се връща с все нови и нови алчни отрепки. След месец легендите за златото на Самадан щяха да станат магнит за всички авантюристи от Хуру до Софа и никога нямаше да остане без армия от подбрани главорези. Зачуди се дали отстраняването на Самадур ще реши проблема, но се отказа от тази идея, поде докато не се разбереше кой стои зад него. Това бе по-важно, не това бе най-важно. Самадур бе за предпочитане пред този който стоеше зад него, защото несъмнено бе много по-умен. Сега трябваше да обиколи първо ранените и после семействата на убитите.
Първо се върна кервана от Тиати и Софа. Тиати не ги изненада с нищо ново, а Софа бе изостанало селско царство, по зле и от Самад. Имаха в изобилие странни сочни плодове, които бяха издържали до Лодара, но дали щяха да издържат и до Усана, без да се развалят?
Не след дълго пристигна и кервана от Усана. Там не бяха чували за тях, но им се зарадваха, защото продаваха по-евтино някои от стоките на които до сега Радак имаше монопол. Там също се бе появил някакъв грабител, но за сега не ги тревожеше особено, защото бил по-близо до Садик.