След като мина и третото животинче и никое от тях не бе върнато, аз разбрах, че всичко е готово.
Приготвих се за четвъртото и последно изпращане Най-важното. Заради което всичко останало бе само подготовка.
Те стояха в ниската пристройка на бунгалото. Търстън гледаше недоволно трите клетки, направени от летви и мрежа против комари. Във всяка от тях имаше по едно същество.
— Ух! Миришат — каза той.
В първата се намираше онова зелено същество с очи на стълбчета и щипки като на рак. До него имаше някаква птичка с три чифта люспести криле, а в третата нещо като змия, само че с глави и в двата края на тялото си.
В клетките бяха поставени купички с мляко, чинийки с мляно месо, зеленчуци, трева, кора от дърво… Всичко недокоснато.
— Те просто не искат да хапнат нищо — тревожеше се Дайли.
— Явно са болни — каза му Търстън. — Сигурно са вирусоносители. Не можем ли да се отървем от тях, Ед?
Дайли погледна изненадано приятеля си.
— Том, ти никога ли не си пожелавал слава?
— Какво?
— Слава. Да знаеш, че името ти ще пребъде през вековете.
— Аз съм бизнесмен — отвърна Търстън. — Никога не съм обмислял подобна възможност.
— Никога ли?
Търстън се усмихна глупаво.
— Е, добре де, че кой не я иска? Но какво си намислил?
— Тези същества — посочи Дайли. — Това са уникати. Ние ще ги представим в музея.
— Ъ?
— Изложбата Дайли-Търстън на непознати досега същества.
— Че те могат да ги нарекат и на наше име — каза Търстън. — Все пак ние ги открихме, нали?
— Разбира се! Нашите имена ще бъдат записани до тези на Ливингстън, Одюбон и Теди Рузвелт.
— Хммм — Търстън се замисли дълбоко. — Предполагам, че ще бъдат изложени в музея по естествена история. Сигурен съм, че ще организират изложба…
— Аз мисля, че няма да е просто изложба — прекъсна го Дайли. — Може да заемат цяло крило от музея. Секция Дайли-Търстън.
Търстън изгледа радостно приятеля си. Дайли притежаваше качества, каквито той не беше си и представял, че има.
— Но, Ед, ние имаме само три. Не можем да запълним цяло крило само с три експоната.
— Там, откъдето са дошли тези, трябва да има още. Нека погледнем в капана.
Този път капанът съдържаше едно същество, високо поне метър, с малка зелена глава и разделена на две опашка. Имаше поне дузина тънки ресни и всичките се размахваха яростно.
— Другите бяха спокойни — отбеляза внимателно Търстън. — Може би това е опасно.
— Ще го затворим в клетка — решително настоя Дайли. — А след това искам да се свържа с музея.
С доста усилия те прехвърлиха съществото в клетката. Капанът беше включен отново, а Дайли изпрати до музея по естествена история следната телеграма: „ОТКРИХ ПОНЕ ЧЕТИРИ ЖИВОТНИ, КОИТО ПРЕДПОЛАГАМ ДА СА ОТ НЕПОЗНАТ ВИД ТОЧКА ИМАТЕ ЛИ ПОМЕЩЕНИЕ ЗА СЪОТВЕТНА ИЗЛОЖБА ТОЧКА НАЙ-ДОБРЕ Е ВЕДНАГА ДА ИЗПРАТИТЕ ВАШ ЧОВЕК“.
После по настояване на Търстън той изпрати няколко писма с безукорни препоръки до музея, за да не си помислят онези, че е някакъв луд.
Същия следобед Дайли обясни теорията си на Търстън. Сигурен беше, че на това място се намира някакъв първичен изолиран район. В него живеят същества, останали от праисторически времена. Никога не са били хващани, защото поради вековния си опит са станали много внимателни. Но този капан, действащ на съвсем нов принцип, на принципа на осмозата, е нещо, което те не са успели да избегнат.
— Но тези планини са доста добре изследвани — възрази му Търстън.
— Явно не достатъчно добре — каза Дайли с необорима логика.
После двамата се върнаха при капана. Той беше празен.
Едвам те чувам, Семиш. Моля те да увеличиш обхвата. Или още по-добре, ела лично. Какъв е смисълът да си говорим отдалеч в положението, в което съм попаднал? То става все по-отчаяно.
Какво, Семиш? Да ти разкажа по-нататък ли? Че то е ясно. След като трите животни минаха през трансмитера, аз разбрах, че съм готов. Беше време да кажа на жена си.
Затова я помолих да попълзи из градината с мен. Тя беше доста поласкана.
— Кажи ми, скъпи — заговори тя, — има ли нещо, което да те тревожи напоследък?
— Хмм — отвърнах й аз.
— Да не би да съм те разочаровала? — попита тя.
— Не, миличка — казах й аз. — Ти направи всичко възможно, но то просто не е достатъчно. Затова ще си взема друга жена.
Тя остана неподвижна и ресните й се замърдаха притеснено. После възкликна: