От ваната, обрасла с мъх, стърчеше крак с ботуш. Хенри беше сигурен, че ботушът е марка „Док Мартин“. В края на краищата беше открил Бобъра. Внезапно в съзнанието му нахлуха спомени за деня, в който бяха спасили Дудитс — бяха толкова ясни, че сякаш събитията се бяха разиграли вчера. Бобъра, който носи смешното си кожено яке, взима кутията за храна на Дудитс и казва: „Хареса ли ти представлението? Та те изобщо не се преобличат!“ Сетне добавя…
— Да го духаш, Фреди! — каза Хенри и гласът му отекна сред тишината на помещението, обрасло в страховитата растителност. — Именно това каза. Беше любимият му лаф. — Сълзите му рукнаха като порой и намокриха страните му. Ако влагата спомага виреенето на растителността — което беше факт, ако се съди по гората, изникнала в тоалетната чиния — нека пропълзи върху него и си устрои пиршество.
Пет пари не даваше какво ще се случи с него. През рамото му беше преметната пушката на Джоунси. Плесента може да се нахвърли върху него, но той ще се постарае да сложи край на живота си, преди да е стигнала до десерта. Ако се наложи.
Вероятно щеше да се наложи.
5
Сигурен беше, че е забелязал в дъното на бараката купчина скъсани килими. Поколеба се дали да ги вземе. Ще ги постели на пода на банята, ще премине по тях и ще надникне във ваната. Но защо да го прави? Знаеше, че там лежи Бобъра, и не желаеше да види добрия си приятел, автор на цветисти фрази от рода на „Цуни ме по ауспуха“, обрасъл с червеникав мъх като разложения труп на онази отдавнашна снимка, който се беше превърнал в развъдник на отровни гъби. Може би щеше да се престраши, ако бе сигурен, че ще разбере какво се е случило. Но знаеше, че това е малко вероятно.
Изгаряше от нетърпение час по-скоро да напусне хижата. Страхуваше се от заразната плесен, но имаше и нещо друго. Измъчваше го усещането, че не е сам.
Заднишком отстъпи от вратата на банята. На масата в трапезарията зърна книга от ония, по които Джоунси си падаше. На корицата бяха нарисувани танцуващи дяволи, размахващи тризъбци, цялата беше обвита в плесен.
Чу боботене, разнасящо се от западна посока, което постепенно се усили и се превърна в тътен. Хеликоптери… и то бойни. Бученето на двигателите им беше толкова силно, сякаш се канеха да кацнат на покрива на хижата. Хенри машинално залегна. Пред очите му се заизреждаха кадри от филми за войната във Виетнам, в продължение на една ужасяваща секунда беше сигурен, че картечарите ще открият огън и дъжд от куршуми ще обсипе постройката. А може би ще я подпалят с напалмови бомби.
Страховете му не се оправдаха — машините отминаха, като летяха толкова ниско, че чашите и чиниите на полиците задрънчаха. Когато гръмовното боботене постепенно се превърна в безобидно бръмчене и накрая напълно заглъхна, той се изправи. Питаше се дали вертолетите летят към източния район на Джеферсън Тракт, за да се присъединят към избиването на животните. Да правят каквото щат, това не го засяга. Моментално ще се разкара оттук и…
И какво? Какво ще прави?
Докато си блъскаше главата върху отговора, откъм спалнята на долния етаж долетя звук. Шумолене, след което за миг настъпи тишина, а Хенри реши, че въображението му е изиграло лоша шега. Внезапно чу поредица от прещраквания, придружени от цвърчене, като че се развиваше пружината на някаква механична играчка — например папагал. Тръпки побиха Хенри. Устата му пресъхна, косъмчетата на тила му настръхнаха.
„Не стой нито миг повече тук! Бягай!“ — прошепна вътрешния му глас.
Ала преди смисълът да проникне в съзнанието му, той се втурна към спалнята и в движение свали пушката от рамото си. Кръвта пулсираше във вените му, светът наоколо сякаш бе станал по-ярък. Избирателното възприятие, което ни предпазва от полудяване, внезапно го напусна и той видя всяка ужасяващо подробност — кървавата следа, която водеше от спалнята към банята, захвърления домашен чехъл, отпечатъка от длан върху стената, който вече беше запълнен с червеникава плесен.
Съществото, каквото и да бе то, беше върху леглото. Приличаше на невестулка или на голяма катерица с отрязани крака, дългата му окървавена опашка се проточваше от туловището му като плацента. Хенри никога не беше виждал животно с толкова огромни черни очи, изглеждащи прекалено големи за размерите му, с изключение може би на змиорката, която бе зърнал в бостънския океански аквариум. Когато закърнялата уста, приличаща на тлъста ивица, се разтвори, той забеляза още една прилика със змиорката — ужасяващи остри зъби с дължината на игли за шапка.