Зад съществото върху окървавения чаршаф лежаха стотина оранжево-кафяви яйца, големи колкото стъклени топчета за игра и обвити със сивкава слуз. Във всяко се движеше сянка, тънка като косъм.
Съществото, което приличаше на невестулка, се надигна като змия, измъкваща се от кошницата на факир, и изцвърча. Заклатушка се върху леглото — върху леглото на Джоунси — но се движеше много бавно и тромаво. Лъскавите му черни очи злобно проблесваха. Опашката му (според Хенри това всъщност беше лепкаво пипало) се размаха напред-назад, сетне се просна върху яйцата, сякаш да ги предпази.
Внезапно той осъзна, че монотонно повтаря: „Не! Не! Не!“ Като безпомощен истерик, който е натъпкан с торазин. Вдигна пушката и се прицели в противниковата клинообразна глава на съществото, което рязко се отдръпна. Знае какво представлява това. „Да, умът му стига дотолкова, че да разпознае оръжието“ — равнодушно си помисли Хенри и натисна спусъка.
Стреля почти от упору пък и съществото беше трудноподвижно — може би беше изтощено след снасянето на яйцата или ниските температури не му понасяха — входната врата беше широко отворена и в хижата беше кучешки студ. Изстрелът прозвуча като гръм в малкото помещение. Главата на съществото се пръсна, парчетата се разлетяха във всички посоки, кръв плисна върху стената. Беше червеникаво-златиста като плесента. Обезглавеният труп се изтъркаля от леглото и падна върху купчина дрехи, които Хенри виждаше за пръв път — кафяво сако, оранжева жилетка като на сигналист, джинси с маншети (нито един от четиримата не беше носил подобни панталони, а като бяха в прогимназията, смятаха за скапаняци съучениците си, проявяващи слабост към джинсите с маншети). Няколко яйца полетяха заедно с трупа. Повечето паднаха върху дрехите или върху разхвърляните книги на Джоунси и останаха цели, но две-три паднаха на пода и се счупиха. От вяско започна да се процежда мътна течност, наподобяваща на белтъка на развалено яйце. Образуваха се миниатюрни локвички, в които се гърчеха съществата, тънички като косми, а очичките им, големи колкото главичка на топлийки, сякаш злобно фиксираха Хенри. Като ги гледаше, му идваше да закрещи.
Извърна се и олюлявайки се, излезе от стаята — краката му бяха безчувствени, като че бяха от дърво. Чувстваше се като марионетка, чиито конци са дърпани от добронамерен клоун, който обаче е новак в занаята. Нямаше представа накъде се е запътил, докато се озова в кухнята, наведе се и отвори шкафа под умивалника.
— Аз съм човекът-яйце, аз съм човекът-яйце, аз съм моржът. Браво на мен!
Не изпя куплета, а го изрецитира с дълбок, монотонен глас, който сякаш не беше неговият, а принадлежеше на второстепенен актьор от деветнайсети век. Незнайно защо в съзнанието му изникна странен образ — Едуин Бут, облечен като Д’Артанян и нахлупил шапка, украсена с дълги пера, рецитира текста на песента, написана от Джон Ленън — което го накара да се изкиска.
„Полудявам!“ — помисли си… но не се изплаши. По-добре е да си представя Д’Артанян, рецитиращ Аз съм моржът, отколкото кръвта на съществото, обливаща стената, покрития с плесен ботуш, който стърчи от ваната, или нещо още по-лошо — разпукващите се яйца, от които изскачат гърчещи се косми с очи. Злобни очи, които са втренчени в него.
Отмести кутията с прах за съдомиялна и пластмасовата кофа и видя онова, което търсеше — флакон със запалителна течност. Неопитният кукловод, който го беше довел тук, с рязко подръпване на конците придвижи ръката му напред, след това го накара да стисне флакона. Хенри прекоси обратно дневната, като пътьом взе от полицата над камината кутията с кибрит.
— Аз съм той, а ти си аз, хайде сега всички заедно! — издекламира и побърза да влезе в спалнята на Джоунси, преди изплашеното му до смърт друго „аз“ да вземе нещата в свои ръце, да го накара да се обърне и да си плюе на петите, докато падне в несвяст. Или умре.
Яйцата върху леглото също се разпукваха. Около две дузини косми с очи пълзяха по окървавения чаршаф или се гърчеха върху възглавницата на Джоунси. Едва вдигна миниатюрната си главичка и гневно изцвърча, ала звукът беше прекалено висок, за да бъде доловен от слуха на човек.
Без да спира — знаеше, че ако го направи, никога няма да продължи (освен по посока на вратата) — Хенри пристъпи към долния край на леглото. Едно от съществата пропълзя по пода към него, придвижвайки се с помощта на опашката си — приличаше на сперматозоид, наблюдаван под микроскоп.