Днес липсваха ръкопляскания и одобрителни подсвирквания, само на изток стрелбата продължаваше, макар че сега от време на време канонадата прекъсваше.
Много повече го тревожеха изстрелите, които се чуваха наблизо. Дали пък престрелката не се води около магазина на Гослин. Невъзможно беше да определи със сигурност.
Внезапно забеляза, че си тананика „Милост за дявола“, въпреки че изобщо не обичаше тази песен на Ролинг Стоунс („Подучил Пилат ръцете си да измие и така смъртта му подписал…“ Благодаря ви, страхотна публика сте, лека нощ…) и се насили да престане, като осъзна, че текстът на песента и спомените му за Джоунси по време на престоя му в болницата се препокриват — в съзнанието му изплува образът на приятеля му, какъвто го беше видял през март — не само отслабнал, но и някак съсухрен, като че цялата му същност се беше свила на топка, предпазвайки осакатеното му тяло. Макар да изглеждаше като човек на смъртно легло, не беше умрял, ала Хенри осъзнаваше, че именно тогава за пръв път насериозно беше започнал да обмисля да сложи край на живота си. Към архива от изображения, които му се присънваха нощем — синкавото мляко, стичащо се по брадичката на баща му, подскачащият тлъст задник на Бари Нюман, който тичешком напуска кабинета, Ричи Гренадо, който подава на полуголия и заливащ се в сълзи Дудитс изсъхналата кучешка фъшкия и го кара да я изяде — се прибави изпитото лице на Джоунси, върху което се открояваха помътнелите му очи, Доунси, който беше пострадал съвсем безпричинно, Джоунси, който изглеждаше така, сякаш всеки миг ще гушне букета. Лекарите твърдяха, че състоянието му се е стабилизирало, но по погледът му Хенри разбра, че старият му приятел е готов за среща със смъртта. Милост за дявола ли? Моля, който иска, да му съчувства! Няма Бог и Сатана, състраданието не съществува. Когато разбереш тази простичка истина, вече здравата си загазил. Преброени са дните ти като надежден и платежоспособен клиент на големия цирк, наречен „Ъмериканска колтура“.
Отново се чу да тананика: „Май се питаш каква ми е играта…“ и се наложи да престане. Е, какво да изпее тогава? Нещо абсолютно безсмислено. Безсмислено, безсъдържателно и сладникаво, типично за ъмериканската колтура. Например парче на Пойнтър Систърс. Да, идеята си я бива.
Впери поглед в ските и в хоризонталните дири, оставени от моторната шейна, и запя. Скоро само повтаряше думите с монотонен шепот. Беше плувнал в пот, носът му течеше и сополите замръзваха върху горната му устна, но той не забелязваше нищо, само повтаряше:
— Знам, че ще успеем, знам, че можем, можем да успеем, да, можем, да, можем…
Добре… дори чудесно. Безкрайното повторение на фразата „можем, можем да успеем“ бе типична за ъмериканската колтура също като пикап „Форд“ на паркинга на зала за боулинг, разпродажба на бельо в „Джей Си Пени“ или рокпевец, намерен мъртъв във ваната.
9
С цената на много усилия той най-сетне се върна в заслона, където бяха останали Пит и жената. Само че Пит го нямаше. Беше безследно изчезнал. Ръждясалият ламаринен покрив на заслона беше паднал; Хенри го повдигна и надникна под него като под метален чаршаф, за да се увери, че Пит не е отдолу. Приятелят му го нямаше, но жената беше там. Беше изпълзяла или някой я беше пренесъл от мястото, на което Хенри я беше оставил на тръгване за хижата, а междувременно смъртта я беше застигнала. Дрехите и лицето й бяха покрити с червеникаво-златистата растителност, която се беше разпространила в хижата, но той забеляза нещо интересно — докато растителността върху жената вирееше прекрасно (особено в ноздрите й и в отвореното й око, в което беше поникнала истинска джунгла), онази, следваща очертанията на тялото й, беше посивяла — особено откъм страната, отдалечена от огъня — и бе престанала да се разпространява. Положението пред мъртвата беше малко по-различно, тук растителността бе намерила по-благодатни условия за развитие — топлина и почва, открита от стопения сняг, ала връхчетата на филизите бяха обагрени в светлосивия цвят на вулканична пепел.