Не! Не! Не!
Песента отново прозвуча в съзнанието му, сякаш го вземаше на подбив: „Имах генералски ранг… развоняха се телата…“
— Дудитс! — възкликна сред падащия мрак; снежинките продължаваха да се сипят като пух от скъсана възглавница. Съзнанието му се мъчеше да роди някаква мисъл, но тя беше прекалено голяма и го затрудняваше.
— Дудитс! — извика отново с декламаторската интонация на яйцаря и в този миг все пак разбра нещичко — лишен бе от възможността да се самоубие. Което беше най-страшното, защото странните мисли — например „Знам кой е убил Кенеди“ — го подлудяваха. Отново се разрида — беше обезверен и изплашен, сам сред неизбродната гора. Всичките му приятели с изключение на Джоунси бяха мъртви, а Джоунси беше в болницата. Филмова звезда в болницата заедно с господин Сив.
— Какво означава това! — изстена той, притисна длани до слепоочията си (имаше чувството, че всеки миг главата му ще експлодира), а щеките, придържани от ремъчетата, увиснаха на китките му като счупени перки на витло. — Божичко, какво ОЗНАЧАВА?
Вместо отговор чу песента: „Приятно ми е да се запознаем, сигурно се сещаш кой съм.“
Снегът е навсякъде, почервенял от кръвта на избитите животни, чиито трупове са натрупани на купчини — досущ като убитите евреи в концентрационния лагер „Дахау“. Сърни, еноти, зайци, невестулки, мечки, диви прасета и…
Хенри изкрещя, вдигна глава и изкрещя толкова силно, че за миг се изплаши да не би да припадне. После замайването премина и съзнанието му се проясни… може би само временно. Спомни си как изглеждаше Дудитс, когато за пръв път го бяха видели не по време на безмилостната война, за която се разказваше в песента на Стоунс, а през един морен и облачен октомврийски ден. Спомни си как ги беше погледнал с дръпнатите си очи, изпълнени с толкова мъдрост. Тогава Хенри бе казал на Пит, че Дудитс е най-хубавото, което би могло да им се случи.
— Оаи уаа — промълви той.
Да, „оправи гуменката“. Обърни я и я сложи както трябва.
Въпреки че страните му бяха мокри от пролетите сълзи, които вече замръзваха, той се поусмихна и отново подкара ските по утъпканата диря от моторната шейна.
10
След десет минути се натъкна на преобърнатия джип „Скаут“. Ненадейно осъзна, че въпреки преживяното в хижата е гладен като вълк, и че в джипа има храна. Беше забелязал отпечатъците от стъпки, водещи към скаута, ето защо не му беше нужна помощта на Нейти Бъмпо, за да разбере, че Пит е оставил жената и се е върнал при автомобила, нито малките сиви клетки на Еркюл Поаро, за да се досети, че храната, която бяха купили от магазинчето на Гослин, е непокътната. Знаеше защо се е върнал Пит.
Насочи се към предната дясна врата, наведе се да свали ските и се вцепени. От тази страна на джипа беше завет и онова, което беше написал Пит в снега, докато пиеше бирите си, още не беше заличено: „Дудитс, Дудитс, Дудитс…“ Докато се взираше в името, Хенри се разтрепери. Все едно беше дошъл на гроба на скъп човек и бе чул глас изпод земята.
11
Седалките на джипа бяха посипани с натрошени стъкла, виждаха се и петна от засъхнала кръв, които обаче бяха предимно на задната седалка. Хенри предположи, че Пит не се е наранил по време на катастрофата, а по-късно се е порязал на нещо. Но най-интересното беше, че тук нямаше и следа от червеникаво-златистата плесен. Тъй като тя се разпространяваше почти мълниеносно, логичното заключение беше, че Пит не е бил заразен, когато се е върнал за бирата.
Грабна плика, в който имаше хляб, фъстъчено масло, бутилка мляко и картонена кутия с портокалов сок. Заднишком се измъкна от скаута, седна на земята, облегна се на задницата му и докато гледаше как се сипе пухкав снежец, се тъпчеше с филии хляб, намазани с фъстъчено масло, използвайки показалеца си вместо нож, като го облизваше след всяко намазване. Храната му стори божествена, на две глътки изпи портокаловия сок, но все още усещаше глад.
— Онова, което се върти в главата ти — заяви, обръщайки се към притъмнялото небе, — е нелепо. Да не говорим, че е и червено. Храна, обагрена в червено!
Но натрапчивата мисъл отказваше да напусне съзнанието му и всъщност не беше толкова абсурдна — в края на краищата той беше човек, който безброй нощи наред бе мислил как да сложи край на живота си я чрез обесване, я като си пусне куршум в главата. Сега вманиачаването му изглеждаше невинно и някак детинско, но така или иначе той си оставаше същият човек и така…