— СТОЙ! — извика ужасяващ глас, усилен от мегафон. На Хенри му хрумна, че по същия начин би звучал гласът на самия Господ Бог. — СТОЙ ИЛИ ЩЕ СТРЕЛЯМЕ!
Той се строполи на снега, ските се изплъзнаха изпод краката му, при което изкълчи глезена си и изкрещя от болка. Загуби едната щека, другата се счупи през средата. Плъзна се надолу с разкрачени крака, а когато най-сетне се строполи на шосето, крайниците му гротескно се преплетоха така, че образуваха подобие на пречупен кръст.
Постепенно очите му се приспособиха към ослепителната светлина, чу стъпки в снега. Размаха ръце и успя да седне, но още не можеше да определи дали има някакво счупване.
Шестима мъже бяха застанали на около три метра от него, сенките им върху искрящия сняг изглеждаха прекалено удължени. И шестимата носеха канадки и прозрачни маски, закриващи устата и носа, които изглеждаха много по-ефикасни от онези, които Хенри беше намерил в бараката, но предназначението им беше същото.
Носеха и автоматични оръжия, които бяха насочени към него. Внезапно той осъзна, че е извадил късмет, като е забравил да вземе както своята пушка, така и тази на Джоунси. Ако беше въоръжен, най-вероятно вече щеше да бъде надупчен с повече от дузина куршуми.
— Не бойте се! — изрече прегракнало. — Знам от какво се страхувате, но не съм…
— СТАНИ! — отново прогърмя Божият глас. Хората, строени пред големия камион, донякъде блокираха светлината, и Хенри видя, че в подножието на хълма стоят други мъже, които също носят автоматични оръжия. Невъоръжен беше само онзи с мегафона.
— Не съм сигурен, че ще мо…
— СТАВАЙ! — изкомандва Бог, а един от мъжете недвусмислено повдигна приклада на пушката си.
Олюлявайки се, Хенри се изправи. Краката му се подкосяваха, болката в изкълчения глезен беше нетърпима, но, изглежда, нямаше нищо счупено. „Така завършва пътешествието на човека-яйце“ — помисли си и избухна в смях. Хората пред него озадачено се спогледаха и макар че отново насочиха оръжията си към него, той изпита облекчение от факта, че са изразили някакво чувство.
Под ослепителната светлина на прожекторите, монтирани върху грамадния камион, Хенри видя нещо на снега — при падането му се беше изплъзнало от джоба му. Бавно се наведе, като си даваше сметка, че във всеки момент могат да го застрелят.
— НЕ ГО ПИПАЙ! — извика Господ през Неговия мегафон, а мъжете вдигнаха оръжията си: от всяка цев надничаше по едно мъничко „здравей, мрак, стари мой приятелю“.
— Изяж лайно и да пукнеш дано! — каза Хенри, повтаряйки една от най-цветистите фрази на Бобъра, и взе пакета. Подаде го на въоръжените хора пред себе си и усмихнато добави: — Идвам в мир от името на цялото човечество. Някой иска ли кренвирш?
Дванайсета глава
Джоунси в болницата
1
Беше сън.
Нямаше усещането, че сънува, но сигурно беше сън. Да, сигурно сънуваше. Първо, вече беше преживял ужасяващия петнайсети март и му се струваше адски нечестно историята да се повтаря. Второ, спомняше си много факти за периода от средата на март до средата на ноември — как помага на децата да си напишат домашните, как Карла разговаря с приятелките си (повечето членуващи в дружеството на Анонимните наркомани), как изнася лекция в Харвард… и мъчителните рехабилитационни процедури, продължили месеци наред, разбира се — безкрайните навеждания, болката при разтягане на ставите, които сякаш упорито се съпротивляваха. Спомняше си как казваше на терапевтката Джини Морин, че повече не издържа, а тя настояваше, че е способен да продължи, как по страните му се стичаха сълзи, а тя широко се усмихваше (ах, тази вечна и снизходителна усмивка на гимназиална „мис“), как в края на краищата инквизиторката му се оказа права. Той наистина успя, той беше като локомотивчето от приказката, което винаги успява, но каква цена му се беше наложило да плати!
Спомняше си всичко това и какво ли още не — как за пръв път стана от леглото, как за пръв път си избърса задника, нощта в началото на май, когато за пръв път си беше легнал с мисълта: „Ще го преодолея!“, друга нощ в края на същия месец, когато с Карла се любиха за пръв път след злополуката, а после той й каза един брадат виц: „Знаеш ли как се чукат таралежите? Много предпазливо.“ Спомняше си как наблюдаваше фойерверките в Деня на почит към загиналите през войните, а болката в хълбока и бедрото му бе нетърпима, как на Четвърти юли похапваше пъпеш, плюеше на тревата семките и гледаше как Карла и сестрите й играят бадмингтон — още изпитваше болка, но вече по-поносима; спомняше си посещението на Хенри през септември — „Отбих се да видя как я караш“ — бе заявил старият му приятел — и как разговаряха за какво ли не, включително за ежегодния ловен поход през ноември, когато се събираха в Бърлогата. „Разбира се, че ще дойда“ — бе заявил Джоунси, без да подозира какво отвращение ще изпитва, когато държи вярната си пушка „Гранд“. Всеки разказа за работата си (Джоунси бе изнасял лекции през последните три седмици през летния семестър), разговаряха за семействата си, за книгите, които бяха прочели, и за филмите, които бяха гледали; също както през януари Хенри подхвърли, че Пит май има проблеми с алкохола. Джоунси, който вече си беше изпатил заради проблемите на съпругата му с наркотиците, предпочиташе да не засягат тази тема, ала когато Хенри спомена за предложението на Бобъра след едноседмичния ловен поход да се отбият в Дери при Дудитс Кавел, той на драго сърце се съгласи. Отдавна не беше стъпвал в родното градче, пък и при вида на Дудитс на човек му олекваше на сърцето. Освен това…