Прекосява моста и макар ветрецът да е бръснещ, пролетното слънчице напича приятно и хвърля приятни отблясъци върху повърхността на река Чарлс. Изпява няколко строфи от Слънцето идва, после отново превключва на парчето на Пойнтър Систърс: „… да, можем, да, можем, да, можем, мили Боже…“, като размахва в ритъм куфарчето си. Сандвичът, приготвен от съпругата му, е вътре. Сандвич с варени яйца — мммм, страхотна вкусотия. А най-хубавото от всичко беше обаждането на Хенри и споменаването на девиза от младежките им години.
Ето го и саксофонистът, но каква изненада! Не стои в края на моста, а много по-нататък, близо до университетския кампус… застанал е пред едно от шантавите китайски ресторантчета. Зъзне от студ, а върху гладко избръснатия му скалп личат порязвания, свидетелстващи, че от него няма да излезе добър бръснар. Изпълнението му на „Тези глупави постъпки“ подсказва, че не го бива и за саксофонист. На Джоунси му се ще да го посъветва да стане дърводелец, актьор, терорист… каквото и да било друго, не и музикант. Вместо това на практика го окуражава, като пуска в калъфа на саксофона (подплатен с червено кадифе) не една монетка, а цяла шепа — наистина глупава постъпка. Казва си, че се е размекнал от слънчицето, препичащо след дългата и неприятна зима; от благоприятното развитие на срещата с Дефюниак.
Саксофонистът му благодари с поглед, но продължава да свири. На Джоунси му хрумва поредната смешка: „Как наричаме саксофонист, притежаващ кредитна карта? Оптимист.“
Продължава бодро да крачи, размахвайки куфарчето си, без да се вслушва в гласа на другото си „аз“, на онзи Джоунси, който е изплувал от месец ноември като пъстърва от друго измерение на времето: „Хей, Джоунси, спри! Достатъчни са само няколко секунди. Например можеш да се наведеш и да завържеш обувките си. (Съветът е безполезен — той носи мокасини. Скоро ще носи и гипсова обувка.) Ще се случи на кръстовището на Мас Авеню и Проспект Стрийт, където спира автобусът. Задава се тъмнозелен линкълн, шофиран от сбръчкан старец — изкуфял преподавател по история — който ще те помете като булдозер.“
Но увещанията са напразни. Колкото и да крещи, думите му остават нечути, сякаш телефонните линии са прекъснати. Невъзможно е да се върнеш в миналото, невъзможно е да убиеш собствения си дядо; невъзможно е да застреляш Лий Харви Осуалд, който е приклекнал до прозореца на шестия етаж на склада, до него в картонена чиния има парче желирано пиле, а той внимателно се прицелва с пушката, която е поръчал по каталог; невъзможно е да попречиш на себе си да прекосиш кръстовището на Мас Авеню и Проспект Стрийт, пъхнал под мишница бостънския „Финикс“, който никога няма да прочетеш. „Извинете, сър, но телефонните линии са прекъснати някъде в Джеферсън Тракт. Обикновено там техниката е тотално прецакана, ето защо не можете да се свържете с…“
В този момент — Господи, какво чудо! — отчаяното съобщение достигна целта си. В мига, в който той стига до ъгъла и застава на тротоара, готвейки се да пресече кръстовището, ненадейно получава съобщението.
— Моля? — попита удивено, а минувачът до него, първият, дето ще се наведе над него в едно минало, което може би за щастие не се е състояло, подозрително го измерва с поглед и промърморва: „Аз нищо не казах“, все едно до тях е застанал трети човек. Но Джоунси го чува отдалеч, защото наистина има трети човек, в съзнанието му звучи натрапчив глас, който много прилича на неговия и който му крещи да не слиза от тротоара, да се пази от…
Изведнъж чува как някой плаче. Поглежда отвъд кръстовището към Проспект Стрийт и — о, Боже! — Дудитс е там. Носи само долни гащи, а устата му е изцапана с нещо кафяво. Прилича на шоколад, но Джоунси знае истината. Знае, че засъхналата кафява коричка не е от размекнат шоколад, а от кучешка фъшкия, която в края на краищата мръсникът Ричи принуди Дудитс да изяде. С изненада забелязва, че хората го отминават, сякаш не е там.
— Дудитс! — извиква. — Дудитс, дръж се, човече, идвам при теб!
Втурва се да прекоси улицата, без да види приближаващата се кола, чийто шофьор е безпомощен да направи каквото и да било, освен да отмине; най-сетне разбира причината за злополуката — разбира се, главният виновник е старецът, който страда от болестта на Алцхаймер в ранен стадий и изобщо не трябва да сяда зад волана, но има и друга причина. До този момент е било обгърната в мрака, последвал удара, но сега е съвсем ясна — той е видял Дудитс и е хукнал към него, забравяйки да се огледа.