— Май получих мозъчен спазъм — промърморва. — Затънал съм до гуша в работа, а времето все не стига. Хайде, синко, не изоставай.
Камбри се старае да не изостава, а Бродски отново повежда разговор с водача на конвоя и с подчинения си, ала в паметта му все още се върти някакъв друг разговор, който вече е приключил случилото се необичайно ли е? Може би не е. Ни най-малко не е нещо, което може да сподели с онзи некадърник Пърлмътър — този левак си въобразява, че онова, което не е записано в бележника му, не съществува. Дали все пак да разкаже на Курц за преживяването си? В никакъв случай. Уважава дъртия лешояд, но много повече се страхува от него. Всеки от екипа се страхува от Курц. Няма спор, че е умен и смел, но същевременно е готов за лудницата. Бродси гледа да не му се мярка пред очите.
Ами Ъндърхил? Да разговаря ли с Оуен Ъндърхил?
Може би трябва… а може би не. При подобни положения има опасност да загазиш, без да си виновен. Вярно е, че преди няколко минути му се бяха причули гласове — по-точно — един глас — но вече се чувстваше много по добре. И все пак…
Джоунси форсира двигателя на моторната шейна, излиза от бараката и се насочва към Просеката. Когато минава покрай Хенри, усеща присъствието му — приятелят му се е скрил зад едно дърво и едва се въздържа да не изкрещи — но успява да скрие тази мисъл от облака, заобикалящ мъничкото, останало от истинското му „аз“. Почти сигурно е, че го вижда за последен път — Хенри едва ли ще излезе жив от тази гора.
Искрено съжалява, че не е имал възможност да се сбогува с него.
7
Не знам кой е заснел този филм — заявява Джоунси, — но във веси случай няма смисъл хората от творческия екип да си подготвят смокингите за официалното раздаване на Оскарите. Всъщност…
Оглежда се и вижда само заснежени дървета. Втренчва се пред себе си, ала пред очите му като дълга лента се размотава Просеката, а моторната шейна вибрира между бедрата му. Никога не е бил в болницата, нямало е никакво сиво човече. Всичко е било само сън.
Не, отново греши. Наистина се намира в стая. Но не е в болницата. Няма легло, телевизор, стойката за системи също липсва. Всъщност няма нищо освен табло за съобщения, на което са прикрепени карта на северния район на Нова Англия с отбелязани определени маршрути — маршрутите, следвани от ловците — и моментална снимка на девойка в юношеска възраст — полата й е запретната, между бедрата й се виждат златисти косми. Той гледа Просеката през прозореца. Нещо му подсказва, че това е прозорецът на болничната му стая. Но там имаше нещо, което го смущаваше. Наложило се бе да се махне, защото…
„Защото ме дебнеше опасност — мисли си… макар че нито тук, нито където и да било е безопасно за него. И все пак… в тази стая се чувства мъничко по-сигурен. Това е последното убежище и той го е украсил със снимката, която май всичките четирима се надяваха да видят, когато през далечната 1978 година преминаха по онази алея. Снимката на Тина Джийн Слопингър или както там й беше името. — Някои от преживяванията ми бяха действителни… Възстановени спомени, както бе казал Хенри. Мисля, че наистина видях Дудитс в деня на злополуката. Затова прекосих улицата, без да се огледам. Колкото до сивото същество… сега аз съм господин Сив, нали? С изключение на една част от мен, намираща се в прашната и безинтересна стая, чийто под е осеян с използвани презервативи, а на таблото е прикрепена снимка на момиче, сега съм господни Сив. Вярно ли е?“
Не получава отговор. Което само по себе си е най-красноречивият ответ.
Но как се е случило? Как съм се озовал тук? И защо? Каква е причината?
Отново никой не му отговаря, а най-страшното е, че и той е в невидение. Приятно му е, че се намира някъде, където още може да бъде самият себе си, изпитва удивление с каква лекота останалата част от живота му е била похитена. За кой ли път горчиво съжалява, че не е застрелял Маккарти.
8
Мощна експлозия разтърси деня и макар взривът да беше избухнал на километри разстояние, беше толкова силен, че снегът, започна да се свлича от клоните на дърветата. Съществото на моторната шейна дори не се озърна. Знаеше какво се е случило. Войниците са взривили космическия кораб. Плесента е унищожена.
След няколко минути пред погледа му се появи заслонът. Пит лежеше в снега, единият му крак още беше затиснат от падналия покрив. Изглеждаше мъртъв, но не беше. Съществото чуваше мислите му — човекът на снега знаеше, че дори да се престори на мъртъв, номерът няма да мине. Когато то спря шейната и изключи двигателя, Пит вдигна глава и печално се усмихна, разкривайки малкото си останали зъби. Левият ръкав на канадката му беше почернял, материята сякаш се беше разтопила. Четирите пръста на дясната му ръка бяха счупени. По кожата му, доколкото се виждаше, разбира се, беше плъзнала плесента.