Защо?
— Защото твоите желания са вредни за нас, грознико! — отсече Пит, при което Джоунси изпита абсурдно чувство на гордост.
После се случи нещо, което заличи всички негови чувства освен ужаса. Растителността в очната кухина сякаш потръпна. Пит изкрещя и закри с длани лицето си. За миг, който му се стори цяла вечност, Джоунси си представи как червеникаво-златисти пипала проникват в мозъка на приятеля му и се разперват като силни пръсти, стискащи сива гъбеста маса.
Хайде, Пит, кажи му! — изкрещява той. — За Бога, кажи му!
Плесента престана да си движи. Пит отпусна ръце. Лицето му (доколкото се виждаше изпод червеникаво-златистата растителност) беше бледо като платно.
— Къде си, Джоунси? — попита. — Има ли място и за мен?
Отговорът, разбира се, беше отрицателен. Единственият и неповторим Гари Джоунс неи проумяваше какво му се е случило, но знаеше, че оцеляването му — едничкото останало зрънце от истинската му същност — някак си зависи от оставането му в бившата канцелария. Сигурен бе, че ако само открехне вратата, завинаги ще изчезне.
Пит кимна и промърмори:
— Така и предполагах. — Сетне се обърна към другия: — А ти престани да ми причиняваш болка.
Сивият се взираше в него през очите на Джоунси, без да обещава каквото и да било.
Пит въздъхна, вдигна обгорената си ръка, протегна пръст. Затвори очи и започна да поклаща пръста си… напред-назад, напред-назад… В този момент Джоунси почти проумя всичко. Как се казваше онова момиченце? Май фамилията й беше Рикънхауър. Да, точно така. Не си спомняше името й, но кой би забравил толкова трудна за произнасяне дума като Рикънхауър? Тя също бе възпитаничка на училището „Мери М. Сноу“ или другояче казано Академията за олигофрени, макар ме с Дудитс бяха от различни випуски. Когато малката посещаваше Академията за олигофрени, той вече беше прехвърлен в училището за професионална подготовка. А Пит? Пит беше известен със способността си да си спомня всичко с най-незначителните подробности, но след като се запознаха с Дудитс…
Думите нахлуха в съзнанието на Джоунси, докато стоеше до прозореца на мръсната си килийка и наблюдаваше света, който му бяха откраднали… всъщност не бяха думи, а отворени гласни, притежаващи необикновена мелодичност и красота:
„Виаи Дияа, Ит? Виждаш ли Дирята, Пит?“
Пит, който изглеждаше някак унесен, но и изумен, бе потвърдил, че я вижда, после замахва с пръст както сега.
Пръстът престана да се поклаща, само връхчето му едва забележимо вибрираше, подобно на лескова пръчка за откриване на подпочвени води, която е попаднала на водоизточник. Сетне Пит посочи хребета малко вдясно от курса, който следваше господин Сив.
— Натам е — промълви. — Натам е север. Ориентирай се по ей онази скала с боровото дърво по средата. Виждаш ли я?
Да, виждам я. — Сивият се обърна и отново включи двигателя на моторната шейна. Джоунси се запита колко ли гориво е останало в резервоара.
— Ще ми позволиш ли да сляза? — попита Пит, но въпросът му имаше друго значение: „Ще ми позволиш ли да умра?“
Не!
Отново потеглиха. Пит, който с всяка изминала минута губеше сили, отново се вкопчи в якето на Джоунси.
11
Заобиколиха високата скала, а когато се озоваха на билото на най-високия хълм след нея, Сивият отново спря шейната, за да се консултира с новия си водач, който беше заменил „прожектора“. След като Пит му даде нови указания, потеглиха по тесен път, който водеше на северозапад. Дневната светлина все по-бързо гаснеше. Веднъж чуха бръмченето на приближаващи се хеликоптери — може би бяха два или най-много четири. Господин Сив рязко насочи шейната в крайпътните храсталаци, без да обръща внимание на тънките вейки, които израниха до кръв лицето на Джоунси. Пит отново политна назад и падна. Синият изключи двигателя на моторната шейна, после завлече стенещия човек сред най-гъстите храсти. Изчака преминаването на хеликоптерите, но Джоунси усети как извънземният прониква в съзнанието на един от пилотите — може би проверяваше дали Пит не го е излъгал. След като вертолетите отлетяха на югоизток, вероятно завръщайки се в базата, господин Сив включи двигателя на шейната и отново потеглиха. От небето започна да се сипе сняг.
След час спряха пред друго възвишение, а Пит за трети път падна от шейната, само че сега се изтъркаля настрани. Вдигна глава, ала лицето му вече почти не се виждаше под гъстата космическа растителност. Помъчи се да каже нещо, но не успя — червеникавият мъх не само беше полепнал по езика му, но запълваше устната му кухина.
Не мога, човече! Не мога повече! Моля те, остави ме на мира!