Придружаваше го Мелроуз, третият помощник-готвач, който полагаше големи усилия да върви редом с него. Носеше маратонки вместо боти или ботуши — Пърлмътър набързо го беше извлякъл от палатката, в която бе разположена походната кухня — и непрекъснато се подхлъзваше. Около тях претичваха мъже (и няколко жени), които бяха заети със задачите си. Мнозина говореха по микрофони, провесени на шиите им, или по портативни радиостанции. Впечатлението за филмова снимачна площадка се подсилваше от фургоните, караваните, хеликоптерите, готови за излитане (поради влошаването на времето всички се бяха върнали в базовия лагер) и от непрестанния рев на двигатели и генератори.
— Защо ме вика? — повтори Мелроуз. Задъхваше се, а тонът му беше по-плачлив от обичайното. Тъкмо минаваха край заграждението за коне, намиращо се до обора и сайванта. Прогнилата дървена ограда (повече от десет години в заграждението не бяха вкарвали кон) беше подсилена с бодлива тел и с обикновена тел. През обикновения течеше електрически ток, който не бе смъртоносен, но ако човек докоснеше проводника, щеше да падне на земята и конвулсивно да се загърчи; напрежението можеше да се повиши в случай, че затворниците започнат да се бунтуват. Зад оградата стояха двайсет-трийсет души и се взираха в преминаващите мъже със зелени гащеризони; между тях беше и собственикът на магазина (във версията на Джейм Камерън ролята на Гослин щеше да се изпълнява от посбръчкан старчок като Брус Дърн). Допреди известно време затворниците щяха да крещят, да заплашват и да поставят искания, но след като видяха какво се случи с банкера от Масачузетс, гребените им клюмнаха, така да се каже. Като видиш да застрелват някого в главата, куражът ти на бърза ръка се изпарява. Още повече, че сега всички участници в операцията носеха биологични маски, което е в състояние да прогони и последната капчица смелост, която ти е останала.
— Шефе, какво ще кажеш? — Не само тонът на Мелроуз беше плачлив, той наистина хленчеше. При вида на американските поданици зад оградата и него го беше хванало шубето. — Шефе, кажи защо ме вика голямата клечка? Голямата клечка дори не подозира, че съществува трети помощник-готвач.
— Нямам представа — съвсем искрено отговори Пърлмътър.
На няколко метра от тях, в началото на пистата, която войниците бяха кръстили „Алеята на миксера“, стояха Оуен Ъндърхил и един механик, който почти крещеше в ухото на Ъндърхил, опитвайки се да надвика рева на хеликоптерните двигатели, работещи на празни обороти. Пърлмътър си помисли, че скоро ще наредят на пилотите да ги изключат — невъзможно бе машините да излетят по време на снежна буря, която Курц беше нарекъл „нашият дар Божий“. Когато изтърсеше нещо подобно, подчинените му се питаха дали говори сериозно, или се подиграва. Тонът му неизменно беше сериозен… но понякога той избухваше в смях. Смехът му изнервяше Арчи Пърлмътър. Мислеше си, че най-подходящият за ролята на Курц е Джеймс Удс. Или може би Кристофър Уокън. И двамата нямаха физическа прилика с Курц, но нима Джордж Скот прилича на генерал Патън? Точка по въпроса!
Той рязко свърна към Ъндърхил. Мелроуз се опита да го последва, но тупна по задник и грозно изруга. Арчи потупа по рамото Ъндърхил, а когато онзи се обърна, от все сърце пожела маската да е прикрила изненадата и ужаса му. Оуен сякаш се беше състарил с десет години, откакто слезе от училищния автобус.
Пърли се приведе и изкрещя:
— Курц ни вика след петнайсет минути! Да не забравиш!
Ъндърхил нетърпеливо махна с ръка и отново се обърна към механика, чието име досега убягваше на Пърлмътър. Изведнъж си спомни, че човекът се казва Емил Бродски.
Приближиха командния пост, който бе устроен в грамадната каравана, обитавана от Курц (ако тук се снимаше филм, луксозното возило, снабдено с всички удобства, щеше да бъде отредено на звездата, изпълняваща главната роля, или на самия Джими Камерън). Пърли забърза, смело устремявайки се към караваната, а утъпканият сняг скърцаше под подметките му. Мелроуз се помъчи да го настигне, като в движение изтупваше снега от гащеризона си.