Младежът забели очи, краката му се подкосиха. Пърлмътър отново го сграбчи за рамото, но вторият опит се оказа неуспешен — помощник-готвачът се строполи на пода.
— Пърли — прошепна Курц, а когато впери в помощника си фанатично проблясващите си сини очи, Пърлмътър осъзна, че никога досега не е изпитвал подобен ужас. Пикочният му мехур се беше превърнал в топла и тежка торба, заплашваща да изпразни съдържанието си върху гащеризона му. Знаеше, че ако Курц види мокрото петно, без да му мигне окото ще застреля скъпоценния си помощник… но едва издържаше. Всъщност при мисълта за отмъщението на безумеца необходимостта да се облекчи се усилваше.
— Да съ… шефе.
— Мислиш ли, че Мелроуз ще разпространи словото ми? Бива ли го за посланик? Как смяташ, дали ме е чул, или е бил прекалено зает с тъпия си крак?
— Аз… аз… — Той видя едва забележимото кимване на Ъндърхил и се престраши: — Да, шефе, мисля, че те е чул и е запомнил абсолютно всичко.
Отначало Курц сякаш бе изненадан от смелостта му, сетне удовлетворено кимна и се обърна към Ъндърхил:
— Е, Оуен, мислиш ли, че от младежа ще излезе добър посланик?
— Разбира се. Стига да го закарат в лечебницата, преди да умре от загуба на кръв.
Курц се поусмихна, сетне излая:
— Погрижи се, Пърли!
— Слушам — промълви Пърлмътър и забърза към вратата. Като се озова на безопасно разстояние от „шефа“, хвърли към Ъндърхил поглед, изпълнен с неописуема благодарност, който Оуен или не забеляза, или се престори, че не забелязва.
— По-живо, господин Пърлмътър! Оуен, искам да си поговорим mano a mano, както казват ирландците. — Прекрачи младежа, проснат на пода, без изобщо да го погледне, и тръгна към кухничката. — Искаш ли кафе? Фреди го е приготвил, та не мога да се закълна, че става за пиене… не, не мога да се закълна, обаче…
— С удоволствие — прекъсна го Оуен. — Докато го налееш, ще се помъча да спра кръвоизлива на момчето.
Курц се приближи до плота, върху който беше кафемашината, но изведнъж се обърна и накриво изгледа Ъндърхил:
— Смяташ ли, че е необходимо?
В този момент Пърлмътър излезе от караваната. Никога не бе предполагал, че попадането сред бушуваща снежна буря ще му се стори като избавление.
4
Хенри стоеше до оградата (внимаваше да не я докосне, разбира се; беше видял какво се случва с онзи, който се допре до нея) и чакаше Ъндърхил — сигурен бе, че това е името на човека — да напусне караваната на командира; ала когато вратата се отвори, навън изскочи един от младежите, дето бяха влезли там преди малко. Щом слезе по стъпалата, затича. Беше висок, имаше сериозно и открито лице като на добросъвестен чиновник от средния ешелон. Сега сериозното му лице беше изкривено от страх, а преди да хукне, човекът едва не падна… което щеше да достави неописуемо удоволствие на Хенри.
Добросъвестният чиновник криво-ляво успя да запази равновесие, ала на половината път до двата съседни фургона се подхлъзна и тупна по задник. Бележникът, който стискаше под мишница, се запързаля като миниатюрен тобоган.
Хенри шумно заръкопляска. Изведнъж му хрумна, че звукът може би се заглушава от бученето на двигателите, затова сви длани като фуния и изкрещя:
— Върхът си, тъпако! Да видим повторението!
Човекът с вид на добросъвестен чиновник стана, без да го погледне, грабна бележника си и отново затича към фургоните.
На двайсетина метра от Хенри стояха десетина души и също надничаха през оградата. Един от тях, шишкав мъжага с оранжево пухено яке, което му придаваше вид на мечок, се приближи до него:
— Не ги дразни, приятел — каза, сетне снижи глас: — Тия типове не си поплюват, застреляха зет ми.
Предупреждението беше излишно — Хенри вече бе надникнал в съзнанието му и беше видял как зетят на шишкавия мъж, също тъй едър мъжага, настоява да се свърже с адвоката си, крещи, че са нарушени правата му и че е голяма клечка в някаква бостънска инвестиционна компания. Войниците кимат, казват му, че задържането е временно, че положението се нормализира и че до сутринта ще бъда е овладяно, като същевременно тласкат двамата шишковци с големите претенции към обора, който вече е препълнен със затворници; ненадейно зетят се втурва към гората, следват изстрели, които слагат край на живота му.
Едрият мъжага разказваше случилото се, сетне рязко отстъпи назад, като че се страхуваше да не се зарази. „Какъв абсурд! — помисли си Хенри. — Всички сме носители на зараза или поне така смятат «чистачите», изпратени от правителството… но в крайна сметка изходът за нас ще е един и същ.“
— Шегуваш се — промълви шишкото, после допълни почти снизходително: — Май забравяш, че се намираме в Америка.