— Нима? Сляп ли си? Не виждаш ли какво се случва наоколо?
— Ами… тези хора само… сигурен съм, че само… — Хенри търпеливо го изчака да продължи — любопитно му бе да чуе отговора — но онзи бързо смени темата: — Онова преди малко беше изстрел, нали? Освен това ми се стори, че чух писъци.
От фургоните изскочиха двама мъже, хванали носилка. Човекът с вид на добросъвестен чиновник ги последва с очевидно нежелание; отново бе стиснал бележника под мишницата си.
— Не ти се е сторило — промърмори Хенри и двамата с шишкото се загледаха в хората с носилката, които забързано изкачиха стъпалата пред караваната. Когато младежът мина край оградата, Хенри се провикна:
— Как е, тъпако? Забавляваш ли се?
— Тук сме само… само временно — заговори едрият мъж с оранжевото пухено яке. — До сутринта положението ще се нормализира.
— Може би, но не и за твоя зет — отбеляза Хенри.
Шишкото присви потръпващите си устни и дълго се взира в него. Сетне се върна при останалите задържани, които без съмнение споделяха възгледите му за положението. Хенри се обърна към караваната и зачака да излезе Ъндърхил. Интуицията му подсказваше, че в този човек, който подлага на съмнение необходимостта от операцията, е единствената надежда за спасение… но дори ако го привлечеше на помощ, възможността да остане жив беше минимална. Оставаше му само една неизиграна карта — Джоунси. Те не знаеха за Джоунси.
Питаше се дали да сподели информацията с Ъндърхил. Страхуваше се, че няма да има полза, дори да му каже за Джоунси.
5
Приблизително пет минути, след като господин Добросъвестен чиновник последва в караваната хората с носилката, тримата отново излязоха, а на носилката лежеше четвърти. Под ярката светлина на лампите пребледнялото лице на ранения изглеждаше почти мораво. Хенри с облекчение видя, че пострадалият не е Ъндърхил, тъй като той беше различен от останалите безумци.
Изминаха десетина минути. Ъндърхил още не беше излязъл от командния пост. Снеговалежът все повече се усилваше. Неколцина войници охраняваха затворниците (защото както и да ги наричаха, задържаните бяха именно затворници), след малко един се приближи до оградата. Хората, разположени на мястото, на което Просеката се сливаше със Суони Понд Роуд, бяха заслепили Хенри с фенерчетата си, затова той не го разпозна по лицето, а по съзнанието. Със смесено чувство на изненада и безпокойство бе открил, че съзнанията на хората също имат отличителни черти, каквито за лицата са красивите устни, счупеният нос или кривогледото око. Войникът, доближил се до оградата, беше същият, който го беше ударил по задника с приклада на оръжието си, за да го подкани да върви по-бързо към камиона. Съзнанието на Хенри действаше избирателно; той не можеше да разбере името на този човек, но знаеше, че брат му, който се казва Франки, като ученик в гимназията е бил обвинен и осъден за изнасилване. Получаваше и друга информация, която обаче представляваше несвързани елементи, все едно отпадъци в кошче за смет. Внезапно разбра, че наблюдава истинска река на съзнанието, която носи със себе си плавеи. Ала най-потресаващото бе колко прозрачни са повечето от тях.
— Хей! — престорено дружелюбно подвикна войникът. — Ето къде бил умникът! Хей, умник, искаш ли кренвирш? — добави и се изкиска.
— Вече си хапнах, благодаря — усмихна се в отговор Хенри, сетне Бобъра сякаш проговори чрез него, изричайки една от любимите си фрази: — Да го духаш, Фреди!
Войникът престана да се смее. Изгледа го накриво и подхвърли:
— Да видим дали след дванайсет часа ще бъдеш такъв герой! — изображението, което плуваше на повърхността на мисловната му река, бе на камион, пълен с безразборно нахвърляни трупове. — Хвана ли те вече риплито, умнико?
„Плесента! — помисли си Хенри. — Ето за какво говори. Викат му «рипли», но всъщност е плесен. Джоунси знае.“
Не отговори на предизвикателството, затова войникът се отдалечи с доволно изражение на човек, който е спечелил по точки. Любопитството подтикна Хенри да се съсредоточи максимално и да си представи пушка — всъщност грандът на Джоунси. Помисли си: — „Имам оръжие. Ще те убия в мига, в който ми обърнеш гръб, мръснико!“
Войникът рязко се извърна, самодоволното му изражение хукна да догони побягналия му смях. Изглеждаше смутен и дори изплашен:
— Какво каза, умнико? Каза ли нещо?
— А, нищо. Питам се само дали и ти си се облажил от онова маце, дето Франки пръв го е обяздил. Пусна ли ти няколко секунди аванта?