— Нищо няма да стане със здравите момчета. Да знаеш, че онези, които са се заразили, са проявили небрежност. Ще ти дам един пример. Сред задържаните има около четиригодишно момиченце, което е същинска кукличка — досущ малка филмова звезда. Като я гледаш, очакваш да затанцува степ и да запее.
Курц очевидно си мислеше за много духовит и до известна степен имаше право, но самият Ъндърхил беше обзет от вцепеняващ ужас. „Четиригодишно момиченце! — помисли си. — Едва четиригодишно, а трябва да умре!“
— Много е сладко — продължаваше монолога си Курц, — но е заразено. Има рипли от вътрешната страна на китката, на челото и в крайчеца на окото — все характерни места. Един от хората ми даде на малката шоколад, все едно си имаше работа с прегладняло косоварче, а тя го целуна. Да ти се скъса сърцето от умиление, нали? Бяха направо за снимка, само че сега глупакът има върху страната отпечатък от червилото, което изобщо не е червило. — Курц направи кисела физиономия. — Порязал се е при бръсненето и риплито веднага го пипна. Подобно лекомислие са проявили и другите. Правилата не се променят, Оуен — нехайството означава сигурна смърт. За щастие повечето момчета ще се отърват невредими. Разбира се, до края на живота си ще бъдем принудени да се явяваме на задължителни медицински прегледи, понякога ще ни подлагат и на внезапни проверки, но в това има и нещо положително — навреме ще открият, че имаш рак на дебелото черво.
— Какво ще се случи с незаразените цивилни?
Курц се приведе. Преобразяването му беше изумително — от опасен умопобъркан се беше превърнал в приятел и духовит събеседник. Човек би трябвало да е поласкан, да се чувства един от малцината избрани, задето е видял Курц да сваля маската си („Две части Патън, една част Распутин, прибави вода, разбъркай и сервирай“).
Досега Ъндърхил винаги се хващаше на въдицата му, но днес беше стигнал до едно прозрение — не маската на Распутин, а на приятел и духовит събеседник Курц надяваше от време на време.
А най-страшното беше, че дори и сега не беше съвсем сигурен.
— Оуен, Оуен, Оуен! Използвай мозъка, с който те е надарил добрият Господ Бог! В състояние сме да наблюдаваме нашите хора, без да предизвикваме подозрения или да отворим вратата към световна паника — а паника неизбежно ще има, след като нашият наскоро избран президент ще убие коня Фука. А цивилните няма начин да държим под око. Да речем, че за сметка на данъкоплатците наистина ги закараме със самолети до Ню Мексико и ги устроим в градче, създадено специално за тях, където в изолация ще живеят не само те, ами поне още две техни поколения. Но какво ще се случи, ако един или няколко от души избягат? Или пък ако (според мен учените най-много се страхуват от тази възможност) с течение на времето плесента мутира? Представи си, че вместо да загине, мъхът се превърне в още по-опасен преносител на заразата и стане по-устойчив на атмосферните условия, причиняващи загиването му тук, в Мейн. Едва ли е необходимо да ти обяснявам каква заплаха представлява рипли, ако наистина е надарено с разум. Но дори да не е, може би служи като маяк за извънземните, нещо като междузвездна сигнална ракета, обозначаваща нашата планета — ммм, колко вкусни са тези земни жители, елате и ги опитайте, има ги много, за количеството не питайте.
— Ясно — трябва да вземем съответните мерки, за да не си скубем косите по-късно.
Курц се облегна на стола и широко се усмихна:
— Именно! Знаех си, че си схватлив. В общи линии това е идеята.
„Страхотна идея, няма що! — помисли си Оуен. — Ще пазим само нашите хора. При необходимост ще бъдем безмилостни, но дори Курц държи на момчетата си. Цивилните са обикновени хора. Наложи ли се, безпроблемно ще бъдат пожертвани.“
— Ако се съмняваш, че има Бог и че Той отделя по малко от времето си в грижи за хомо сапиенс, поразсъждавай върху развоя на събитията — заяви Курц. — Прожекторите предшестваха пристигането на нашите сиви приятели, а ние своевременно бяхме уведомени — един от информаторите беше Реджиналд Гослин, самият собственик на магазинчето. Освен това сивчовците се появиха именно по това време на годината, когато сред тези забравени от Бога гори има хора, двама от които са видели падането на космическия кораб.
— Това се казва късмет.
— Грешиш, мъжки, това е Божията милост. Първо, корабът им се разбива, второ, хората узнават за присъствието им в местността, трето, студът действа пагубно и на тях, и на космическия пърхут, дето са го довлекли. — Той отброяваше на пръсти, а клепачите с белезникавите мигли се притваряха. — Но това не е всичко. Нашите „гости“ правят присадки на неколцина земни жители, но планът им не проработва — проклетите присадки се превръщат в канибали и убиват гостоприемниците си, вместо да осъществят хармонично съвместно съществуване.