Утре никой няма а напусне лагера, устроен до магазинчето на Гослин, освен неколцина доверени хора на Курц — дванайсетина мъже и двете жени, съставляващи екипа с кодово название „Империал Вали“. Оуен Ъндърхил няма да бъде между тях. Курц винаги го беше смятал едва ли не за дясната си ръка, но всичко се бе променило, след като Оуен позволи на момчетата от отряда да чуят бръщолевенията на извънземните. Да, всичко се променя, казал е Буда, и този път Курц напълно подкрепяше твърдението на неверника с дръпнатите очи.
— Прецака ме, мъжки — промърмори едва чуто. Докато пушеше, беше смъкнал маската си, която подскачаше на шията му, обрасла с побелели косми. — Прецака ме.
Веднъж си беше затворил очите за неподчинението на Оуен Ъндърхил. И втори път ли ще го остави безнаказано?
— Никога! — процеди. — За нищо на света!
ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА
Пътуването на юг
1
Господин Сив вкара моторната шейна в тясна клисура, сред която криволичеше замръзнал поток, и се насочи към магистрала № 95. Когато след около два километра в крака проблеснаха фаровете на военните камиони (които вече бяха малко на брой и бавно се движеха по шосето, затрупано от обилния сняг), той спря за няколко секунди, за да направи справка с онази част от съзнанието на Джоунси, до която имаше достъп. Купищата папки с информация не се побираха в малкия канцеларски сейф на Джоунси, поради което Сивият лесно намери каквото му трябваше. След като установи, че липсва копче за изключване на светлините на Полярната котка, той спусна краката на Джоунси в снега, огледа са за по-голям камък, сграбчи го с дясната ръка на Джоунси и счупи фаровете. Отново се качи на шейната и продължи пътя си. Горивото привършваше, но това не го безпокоеше — превозното средство вече беше изпълнило предназначението си.
Дренажната тръба, която минаваше под магистралата, беше достатъчно широка да премине моторната шейна, но без човек върху нея. Господин Сив отново слезе. Форсира двигателя и засили Полярната котка навътре в тръбата. Шейната измина два-три метра и спря, но беше навлязла в тръбата достатъчно, за да не бъде забелязана от въздуха, ако снеговалежът престане и хеликоптерите предприемат разузнавателна мисия.
Използвайки тялото на Джоунси, господин Сив се изкатери на банкета край магистралата. Спря на сантиметри от предпазното перило и легна по гръб. Сега поне за малко беше защитен от пронизващия леден вятър. При изкачването се бе освободил последният малък запас от ендорфини и Джоунси почувства как похитителят с удоволствие ги опитва, както самият той би изпитал удоволствие от един коктейл или от топла напитка, след като е присъствал на футболен мач през студен октомврийски ден.
Без особена изненада осъзнава, че мрази онова, което се бе вселило в тялото му.
След секунда съществото, към което човек можеше да изпитва омраза, отново изчезна. Заменено бе от облака, появил се за пръв път в хижата, когато главата на създанието експлодира. То отново излизаше, както и преди бе излязло да търси Емил Бродски. Прибягнало беше до помощта на автомеханика, защото в папките на Джоунси не се съдържаше информация как да се включи двигателят на моторната шейна. Сега му бе необходимо нещо друго. Най-вероятно превозно средство.
Какво беше останало тук? Какво беше останало да охранява прашната канцелария, в която се таеше последната частица от истинския Джоунси, от Джоунси, който беше изхвърлен от собственото си тяло както изхвърляме хартийка от джоба си? Облакът, разбира се; онова, което Джоунси беше поел чрез вдишването си. Онова, което би трябвало да причини смъртта му, но незнайно защо не го беше убило.
За разлика от господин Сив облакът не притежаваше разум, не можеше да мисли. Господарят на дома (който сега се наричаше господин Сив вместо господин Джоунси) беше излязъл, оставяйки термостати и детектори за дима да се грижат за жилището, хладилника, готварската печка. При необходимост щеше да се включи алармата, която автоматично избира номера на полицията.
И все пак в отсъствието на господин Сив той може би ще успее да избяга от прашната канцелария. Разбира се, нямаше да възвърне контрола върху тялото си — опиташе ли се, червено-черният облак щеше да го издаде, а Сивият — веднага ще се върне от разузнавателната си експедиция. Почти сигурно бе, че Джоунси ще бъде заловен, преди да се скрие в прашната канцелария на братя Тракър, в която имаше само табло за съобщения и един-единствен мръсен прозорец, разкриващ гледка към света. Но какви бяха тези четири малки полумесеца върху прашното стъкло? Отпечатъците от челата на четири хлапета, разбира се; четирима хлапака, опитващи се да видят снимката, която сега е прикрепена към таблото — фотография на Тина Джийн Шлосинджър с вдигната пола.