Извън неговите възможности бе да възвърне контрол над тялото си — крайно време беше да приеме горчивата истина.
Но до картотеката може би ще се добере.
Запита се дали има смисъл да рискува. Какво ще спечели? Информация, разбира се. Ще разбере какво иска Сивият… освен ново превозно средство. Мисълта за превозното средство го накара да си зададе друг въпрос — в каква посока ще се отправи похитителят му?
Отговорът го постресна, защото беше изречен от Дудитс: „Ои и иа оие ю.“
Господин Сив иска да отиде на юг.
Но докъде ще стигне? И защо? Каква е целта му?
Изглежда, на тези въпроси Дудитс нямаше отговор.
Джоунси се обърна и с изненада видя, че пътната карта и снимката на момичето вече не са на таблото. На мястото им имаше четири цветни фотографии на четири момчета. Всяко беше заснето пред прогимназията в Дери, надписите отдолу бяха също еднакви: „УЧИЛИЩНИ ДНИ, 1978“. На снимката в горния ляв ъгъл Джоунси зърна себе си — хлапе с широка и доверчива усмивка, която накара сърцето му да се свие. До неговата фотография беше тази на Бобъра, който също се усмихваше. Предният му зъб липсваше — беше го извадил при падане на ледената пързалка, а следващата или по-следващата година — във всеки случай беше преди да постъпят в гимназията — му поставиха изкуствен зъб. Третата снимка беше на Пит — малчуган с широко лице, чиято кожа има маслинен оттенък, а косата му е подстригана толкова късо, че съучениците му го взимат на подбив. Виновник за глупавата прическа беше баща му, който все повтаряше, че не се е сражавал в Корея, за да стане синът му хипи. Най-накрая беше прикрепена фотографията на Хенри, който от малък носеше очила с голям диоптър и напомняше на Джоунси на малкия детектив Дани Дан — герой от любимата му поредица юношески криминални романи.
Бобъра, Пит, Хенри. Колко силни бяха чувствата му към тях и колко внезапно беше прекъснато дългогодишното им приятелство. Да му се не види, толкова е нечестно…
Ненадейно снимката на Бобъра оживя, той ококори очи и прошепна:
— Главата му беше отсечена, спомняш ли си? Въргаляше се в канавката, а очите му бяха запълнени с кал. Ама че гадост! Исусе Христе, откачалко!
„Божичко!“ — помисли си Джоунси, когато в съзнанието му изникна единствената подробност, свързана с първата им ловна експедиция, която беше забравил… или съзнателно потиснал. Дали и четиримата съзнателно бяха потиснали спомена? Може би. Твърде вероятно. Защото през изминалите години бяха разговаряли за най-различни случаи от детството си, бяха споделяли какви ли не спомени… с изключение на този.
„Главата му беше отсечена, очите му бяха пълни с кал.“
Нещо, което се беше случило с тях тогава, по някакъв начин бе свързано със случващото се сега.
„Ей, ако знаех какво е — помисли си той. — Само ако знаех!“
2
Анди Джанас беше изпреварил трите камиона, с които пътуваха членовете на малкия му отряд, защото за разлика от него колегите му не бяха свикнали да шофират при подобни атмосферни условия. Анди беше израснал в Северна Минесота, затова студът и снегът не го плашеха. Пътуваше сам в един от най-съвършените модели на „Шевролет“, специално конструирани за армията — малък камион с четири предавки, които той използваше според предназначението. Анди Джанас не беше вчерашен.
В общи линии, платното беше почистено; преди около час по магистралата бяха преминали два армейски снегорина (вероятно всеки момент щеше да ги настигне, тогава щеше да намали скоростта и да се движи след тях като примерно момче), снежната покривка върху бетонната настилка беше максимум пет-шест сантиметра. Много по-опасен беше вятърът, който завихряше снежинките и превръщаше шосето в призрак. Разбира се, опитните шофьори се ориентираха по светлоотражателите, но онези леваци, които караха след него, не знаеха този трик… може би пък фаровете на камионите бяха монтирани по-високо и светлината им не достигаше до светлоотражателите. А когато вятърът понесеше гъста пелена от сняг, не се виждаха дори рефлекторите и целият свят сякаш побеляваше; в подобни моменти просто трябва да отместиш крака си от педала, докато вихърът отмине, а междувременно да се стараеш да не излезеш от платното. Анди знаеше, че ще се справи, ако пък случайно закъсаше, щеше да призове на помощ колегите си, с които непрекъснато поддържаше радиовръзка; знаеше още, че след колоната се движат още снегорини, които разчистват платното, водещо на юг, от Преск Ил чак до Милинокът.