Ала то рязко отметна несъразмерно голямата си глава, а миг преди да закрие очите си с трипръстата си ръка (нямаше клепачи, нито дори мигли), Джоунси видя, че лицето му, което сякаш беше нарисувано от несръчна детска ръчица, издава учудване и дори болка. Сивото същество бе останало твърде дълго в нощната тъма, докато влачеше към пропастта трупа на шофьора, зрението му беше неподготвено за ярката светлина на неоновите лампи. Джоунси забеляза и още нещо — Сивият беше похитил не само тялото му, но и физиономията му, изразяваща изненада. За миг му се стори, че наблюдава ужасяваща карикатура на самия себе си.
Спаси се благодарение на стъписването на Сивия. Втурна се в канцеларията, като машинално буташе количката; докато тичаше, му хрумна нелепата мисъл, че прилича на принцеса-затворница в някоя глупава приказка. Почувства как господин Сив протяга къч него трипръстите си ръце (сивкавата му плът напомняше на полуразлагащо се сурово месо), но миг преди да се вкопчи в него, той тресна вратата. Рязко се обърна, при което зле удари хълбока си — предполагаше, че сега се подчинява на своя разум, но случващото се изглеждаше съвсем нереално — и успя да спусне резето, преди Сивият да завърти валчестата дръжка и насила да влезе в канцеларията. За всеки случай завъртя и заключващия механизъм, монтиран в дръжката. Запита се дали ключето го е имало и преди, или сам го е поставил, но не можа да си спомни.
Отстъпи назад, усещайки, че е плувнал в пот, и този път удари задните си части в дръжката на количката. Погледът му попадна на валчестата дръжка, която се превърташе напред-назад, напред-назад. Господин Сив беше отвън и владееше по-голямата част от съзнанието и от тялото му, но не можеше да влезе тук. Нямаше достатъчно сили да избие вратата, не притежаваше достатъчно разум да счупи ключалката.
Защо? Как е възможно?
— Дудитс — прошепна Джоунси. — Тук не се тупка.
Сивият разтърси дръжката и гневно изръмжа:
— Пусни ме!
По нещо не личеше, ме е същество от друга галактика — крещеше гневно като всеки човек, който не получава каквото иска. Джоунси се запита дали не се заблуждава, дали не тълкува поведението на извънземния през призмата на своите разбирания, все едно превежда емоциите му.
— Веднага… ме… пусни!
Джоунси отговори, машинално цитирайки репликата на прасенцето от приказката:
— Няма да отворя, а ти си върви! — Мислено добави: „Сега трябва да кажеш като големия лош вълк: «Ще духна с все сила и ще съборя къщичката ти!»“
Ала господин Сив само разтърси още по-силно дръжката. Не беше свикнал да му се противопоставят и беше вбесен. Съпротивата на Анди Джанас го беше изненадала, но сега се сблъскваше със съвсем друга разновидност на неподчинението.
— Къде си! — гневно изкрещя. — Как е възможно да си там? Веднага излез!
Джоунси не отговори. Стоеше неподвижно сред преобърнатите кашони и се ослушваше. Почти беше сигурен, че Сивият не може да влезе, ала за всеки случай не биваше да го предизвиква.
Последваха още няколко разтърсвания на дръжката, после Джоунси почувства как онзи се отдалечава.
Прескачайки кашоните с надпис „ДУДИТС“ и „ДЕРИ“, той се приближи до прозореца и се загледа в снежната нощ.
7
Господин Сив, който използваше тялото на Джоунси, за да се придвижва, отново седна зад волана на камиона, затвори вратата и натисна педала за газта. Шевролетът подскочи напред, после се понесе към предпазното перило и се блъсна в него.
— Майната ти! — извика Сивият, почти несъзнателно повтаряйки цинизмите, които беше открил в съзнанието на Джоунси. — Цуни ме по ауспуха! Да го духаш! Ухапи ме отзад!
След малко престана да крещи и отново прецени шофьорските умения на човека, в който се беше вселил. Джоунси имаше бегла представа как да управлява кола при подобно време, но уменията му не можеха да се сравнят с онези на Анди Джанас. Ала Джанас вече го нямаше, картотеката му беше заличена. Сивият трябваше да се задоволи с познанията на Джоунси. Най-важното бе час по-скоро да напусне периметъра, който шофьорът на камиона мислено наричаше „кар зона“. Господин Сив не знаеше какво означава „кар зона“, но от Джанас беше разбрал, че извън нея ще бъде в безопасност.
Кракът на Джоунси отново натисна педала за газта, този път малко по-леко. Камионът потегли. Ръцете на Джоунси завъртяха волана и насочиха шевролета обратно към пътеката, която беше проправена от снегорина.