Съществото в необикновеното помещение, в което Сивият не можеше да проникне, не му отговори.
— Джоунси! — отново извика той.
Отново нямаше отговор. Ала господин Сив знаеше, че онзи го чува.
— Страданията, които причинявате, са излишни. Приемете ни такива, каквито всъщност сме — не завоеватели, а спасители. Ваши приятели.
Сивият се огледа. Каза си, че съществото, което е неспособно на задълбочени мисли, Джоунси притежава прекалено голяма възможност за складиране на информацията. Някой друг път щеше да поразсъждава върху въпроса защо земните същество са надарени и с необикновената способност да оцеляват дори при невъзможни обстоятелства. Дали се дължи на прекалено тежкия им емоционален грим, зад който се прикриват? Чувствата на земните жители му вдъхваха безпокойство, а най-много го тревожеха чувствата на Джоунси — вечно бяха на пост, никога не го напускаха… и бяха толкова много на брой.
— Войни… гладуващи хора… етнически убийства… убийства в името на мира… избиване на езичниците в името на Христа… хомосексуалисти, пребивани до смърт… ракети, снабдени с биологични оръжия и насочени към всеки град по света… не бъди лицемер, Джоунси — в сравнение с антракс тип 4 плесента е съвсем безвредна. Да му се не види, и без това след петдесет години всички вие ще бъдете мъртви. Онова, което притежаваш сега, е истински удоволствие. Отпусни се и се забавлявай…
— Защо накара онзи човек да забие химикалката в окото си? — заядливо го прекъсна Джоунси. Осъзнаваше колко жалка е съпротивата му, но му се искаше някак си да се опълчи срещу похитителя. Силен порив на вятъра разлюля камиона, ала господин Сив овладя волана, използвайки уменията на Джоунси. Поради липсата на видимост шофираше с трийсет километра в час, но щеше да спре едва след като се изплъзнеше от мрежата на Курц. Междувременно щеше да продължи разговора с не дотолкова любезния си домакин. Съмняваше се, че ще го накара да напусне убежището си, но все с нещо трябваше да убие времето.
— Налагаше се, приятелю. Трябваше ми превозно средство. Аз съм последният от нашия екипаж.
— Освен това вие никога не губите.
— Точно така — съгласи се Сивият.
— Обаче никога не си изпадал в подобно положение, нали? Не ти се е случвало да не можеш да се добереш до някого, а?
„Предизвикваш ли ме?“ — запита се господин Сив и усети прилив на гняв. След миг чу нещо, което сякаш бе отражение на мислите му отпреди малко.
— Може би трябваше да ме убиеш още докато бяхме в болницата. Или всичко е било само сън, а?
Сивият, който не знаеше какво означава думата „сън“, не си направи труда да отговори. Бунтовникът, барикадирал се в онова, което вече би трябвало да бъде само и единствено неговото съзнание, ставаше все по-досаден. Първо, не му допадаше да го наричат „господин Сив“ — не възприемаше като такъв нито себе си, нито своя биологичен вид, освен това му бе неприятно да мислят за него като „той“, защото принадлежеше и към двата пола, и към нито един от тях. Но беше впримчен в двете понятия и нямаше да се освободи, докато същината на Джоунси оставаше непокътната. Ненадейно му хрумна смразяваща мисъл — възможно ли е неговите понятия да са лишени от смисъл?
Чувството на несигурност му беше особено не приятно.
— Кой е Дудитс, Джоунси?
Човекът отвъд вратата не отговори.
— Кой е Ричи? Каква е причината за убийството му?
— Не го убихме!
Във вътрешния глас се прокрадна истерична нотка — изстрелът даден на посоки, беше попаднал в целта си. И още нещо — Джоунси неволно бе издал, че и другите са били замесени.
— Не отричай! Убили сте го или си въобразявате, че сте причинили смъртта му.
— Долна лъжа!
— Постъпваш детински. Открих спомените в един от твоите кашони. Намерих сняг и една обувка. Кафява велурена мокасина. Ако не ми вярваш, ела и погледни.
За миг изпита усещането, че онзи ще се хване и ще напусне убежището си. Тогава незабавно щеше да го върне в болницата. По телевизията Джоунси ще наблюдава смъртта си — щастлив край на филма, който гледаха заедно. Сетне господин Сив ще престане да съществува, ще остане само онова, което Джоунси мислено наричаше „облак“.
Сивият се втренчи във валчестата дръжка, сякаш я подканяше да се завърти. Ала надеждите му бяха напразни.
— Веднага излез!
Нито звук не се чуваше зад вратата.
— Ти си убил Ричи, страхливецо. Убил си го с помощта на приятелчета си. Ти… ти си го убил чрез съня си!