— Главата му беше отсечена, Джоунси. Въргаляше се в канавката, а очите му бяха запълнени с кал.
Връзката прекъсна, последва мъртвешка тишина. Джоунси затвори телефона и се върна до прозореца. Алеята беше изчезнала, цялото градче Дери го нямаше. Той се взираше в Бърлогата, над която се извисяваше ясно сивкаво небе, типично за ранна утрин. Покривът беше черен вместо зелен, което означаваше, че той вижда хижата каквато беше преди 1982 година, когато четиримата, по онова време здравеняци-гимназисти (в интерес на истината Хенри никога не е бил здравеняк), бяха помогнали на бащата на Бобъра да постави зелените дървени плочки, покриващи постройката до ден-днешен.
Ала подобен ориентир не му бе необходим, за да определи периода от време, който се разкриваше през прозореца. И без да му казват, знаеше, че зелените дървени плочки вече ги няма, че Бърлогата не съществува, защото Хенри я е изгорил до основи. След миг вратата щеше да се отвори и Бобъра да изтича навън. Годината бе 1978 — именно тогава започна тази история; след миг Бобъра ще изтича навън само по боксерки и любимото си мотоциклетно яке с безброй ципове, а вятърът щеше да развее глупавите оранжеви кърпи, дето баща му настояваше той да връзва на ръкавите си по време на ловен поход. Годината беше 1978, бяха млади… но нещо се бе променило. Старият девиз за еднаквите дни вече не беше в сила. През този ден бяха започнали да проумяват колко много са се променили.
Джоунси като омагьосан се взираше през прозореца.
Вратата се отвори.
Бобъра, който бе едва четиринайсетгодишен, изтича навън.
Петнайсета глава
Хенри и Оуен
1
Хенри наблюдаваше как Ъндърхил тромаво се приближава към него под ярката светлина на неоновите лампи. Движеше се с наведена глава, за да предпази очите си от снега и от вятъра, който все повече се усилваше. Хенри понечи да му извика, но преди да отвори уста, буквално беше пометен от усещането за Джоунси. Ненадейно в съзнанието му изплува спомен, който го накара да забрави Ъндърхил и този ярко осветен, заснежен свят. Като по чудо отново беше 1978 година, месецът не бе октомври, а ноември… видя кръв, парчета от счупено стъкло в зеленясала вода… сетне чу как се затръшва вратата.
2
Трясъкът на вратата събужда Хенри от ужасен кошмар — кръв, парчета от счупено стъкло, натрапчива миризма на бензин и на горяща гума — лъхва го леден вятър. Сяда и вижда, че Пит е до него, а кожата на гърдите му, по които няма нито едно косъмче, е настръхнала. Двамата са на пода в спалните си чували, тъй като изгубиха при хвърлянето на ези-тура. Леглото се падна на Бобъра и Джоунси (след време в Бърлогата ще има трета спалня, ала сега са само две и ползвайки привилегиите на възрастта си, ще се шири сам в едната), само че сега Джоунси седи сам в леглото и също изглежда объркан и изплашен.
„Скубииии Дууу, къде си? — ни в клин, ни в ръкав си помисля Хенри, докато опипом търси очилата си, които снощи е оставил на перваза на прозореца. Още усеща силна миризма на бензин и изгоряла гума. — С теб имаме работа да вършим…“
— Разбира се! — избърборва Джоунси и отмята завивката. Гол до кръста, но също като Хенри и Пит спи с дълги гащи и чорапи.
— А-ха, падна във водата — добавя Пит, а изражението му подсказва, че той няма никаква представа за какво говори. — Хенри, обувката му е в теб…
— Мокасината… — подхваща Хенри, но също не проумява какви ги дърдори. Нито пък иска да разбере.
— Хей, Бобър! — Джоунси тромаво скача от леглото и настъпва ръката на Пит.
— Ох! — изпъшква онзи. — Сплеска ми ръката, тъпанар такъв, що не гледаш къде…
— Млъкне, бе! — Хенри го хваща за раменете и го разтърсва. — Ще събудиш господин Кларъндън.
Което е напълно възможно, защото вратата на стаята, в която спят момчетата, е отворена. Отворена е и външната врата в дъното на дневната. Не е чудно, че са се смръзнали от студ — става страхотно течение. Сега погледът на Хенри се връща в миналото (да, наистина има усещането, че не съзнанието му, а само погледът му се е върнал в онзи далечен ноемврийски ден) и той вижда как капанът за сънища като че танцува под напора на студения вятър, проникващ през отворената врата.
— Къде е Дудитс? — пита Джоунси. Изглежда замаян, сякаш още не се е отърсил от съня. — С Бобъра ли излезе?
— Той си е в Дери, глупчо — смръщва вежди Хенри, става и си облича ватираната фланела. Странното е, че въпросът на приятелят му изобщо не му се вижда глупав; той също има усещането, че преди малко Дудитс е бил тук.