„Сънувал съм — казва си. — Да, видях Дудитс в съня си. Седеше на брега… плачеше… не е искал да го стори… ако някой го е искал, то сме били ние…“
Плачът още се чува през отворената входна врата, като че вятърът носи звука. Само че не плаче Дудитс, а Бобъра.
Тримата хукват навън, като пътьом навличат връхните си дрехи, но нямат време да сложат обувките си.
Слава Богу, че ако се съди по града от бирени кутийки върху кухненската маса (плюс преддверието от същите артикули, натрупани върху масичката в дневната), бащата на Бобъра спи толкова здраво, че и топ да гръмне, няма да го събуди, камо ли няколко отворени врати и шепотът на разтревожени хлапаци.
Краката му се вледеняват, защото стои по чорапи на гранитната плоча (навярно само смъртта излъчва такъв безсмислен и пронизващ студ), но той не усеща нищо.
Мигновено забелязва Бобъра. Приятелят му е коленичил под кленовото дърво с платформата, сякаш се моли. Носи само боксерки и якето си на мотоциклетист, оранжевите кръпки, които баща му го накара да носи, след като той се заинати да се издокара с глупавото си яке по време на ловен поход, са завързани около ръкавите му и вятърът ги развява като шалчетата, носени от пиратите. Премяната е комична, но в изражението на лицето, обърнато към голите клони на дървото, няма нищо комично. По страните на Бобъра се стичат сълзи.
Хенри се втурва към него. Пит и Джоунси го следват по петите, от устите им излизат бели облачета пара и се разсейват сред ледения въздух. Земята, осеяна с борови иглички, върху която стъпват, е студено почти колкото гранитната плоча.
Той коленичи до Бобъра — едновременно е изплашен и поразен от сълзите му. Приятелят му не се е просълзил като герой от филм, комуто е простено да пророни някоя и друга сълза, когато умре я кучето, я приятелката му; от очите му бликат същински Ниагарски водопади, а от носа му са провиснали прозрачни сополи. Подобни кадри липсват във филмите.
— Ама че гадост — промърморва Пит.
Хенри възмутено го стрелва с поглед, ала забелязва, че онзи не говори за Бобъра, а се е втренчил в димяща локва от повръщано. Сред нея се различават цели царевични зърна (стане ли въпрос за готвене по време на ежегодния ловен поход, Леймар Кларъндън е отявлен привърженик на консервираната храна) и несмлени парченца от пърженото пиле, което консумираха на вечеря. Стомахът на Хенри се преобръща. Тъкмо когато е на път да възстанови нормалното си положение, от гърлото на Джоунси се изтръгва звук, наподобяващ на шумно оригване, а от устата му бликва кафеникава течност.
— Пфу! — почти изкрещява Пит.
Бобъра като че ли не забелязва какво се случва.
— Хенри… — мълви едва чуто. Очите му, скрити зад двойните лещи на сълзите, изглеждат грамадни и са изпълнени със страх. Сякаш не вижда лицето на Хенри, сякаш погледът му е устремен в онези помещения на съзнанието на всекиго от нас, до които само дадения човек има достъп.
— Бобър, няма страшно. Сънувал си кошмар, това е всичко.
— Ъхъ, тъй ще да е било. — Гласът на Джоунси е прегракнал от повръщането. Той се опитва да прочисти гърлото си, при което издава звук още по-отблъскващ от оригването, навежда се и се изхрачва. Тъй като е гол до кръста, се вижда, че кожата на гърба му е настръхнала.
Бобъра сякаш не забелязва нито Джоунси, нито Пит, който коленичи до него и несръчно го прегръща през раменете. Вниманието му е съсредоточено върху Хенри.
— Главата му беше отсечена — прошепва.
Джоунси също се отпуска на колене и сега тримата заобикалят Бобъра. Джоунси посяга да избърше следите от повръщано върху брадичката си, ала преди да я докосне, Бобъра хваща ръката му. Четиримата стоят на колене под кленовото дърво и ненадейно се превръщат в едно цяло. Преживяването е мимолетно, но е ярко като съня им. Това е сънят, ала сега са будни, осъзнават усещането и не могат да го отхвърлят като нереално.
Бобъра извръща насълзените си очи към Джоунси, вкопчва се в ръката му и мълви:
— Главата му беше в канавката, а очите му бяха запълнени с кал.
— Да — шепне в отговор приятелят му. В треперещия му глас се долавя страхопочитание. — Майчице, и аз я видях!
— Каза, че ще ни го върне, спомняте ли си? — намесва се Пит. — На всекиго поотделно или на четиримата заедно. Каза го, нали?
Хенри чува гласовете им отдалеч, защото се е върнал в съня. Върнал се е на местопроизшествието. Слязъл е по стръмния бряг, обсипан с какви ли не боклуци, и стои на крачка от противното блато, образувано от запушена дренажна тръба. Мястото му е познато — намира се край шосе № 7, което някога свързваше Дери с Нюпорт. Сред плиткото блато лежи преобърната кола, обгърната от пламъци. Въздухът е наситен с миризмата на бензин и горяща гума. Дудитс плаче. Седи на брега, притиска до гърдите си жълтата кутия за сандвичи, украсена с герои от филмчето за Скуби Ду, и се залива от плач.