Обаче Ъндърхил не беше отминал. Пъхнал ръце в джобовете си, стоеше отвъд оградата и се взираше в Хенри. Снежинките, които падаха върху прозрачната му маска, бързо се топяха, капките се стичаха като…
„Като сълзите на Бобъра през онзи ужасен ден“ — помисли си Хенри.
— Защо не си в обора при другите? — обади се Ъндърхил. — Току-виж си замръзнал в тоя студ.
Хенри с ужас откри, че езикът му е залепнал за небцето. Животът му буквално зависеше от онова, което щеше да каже на този човек, ала не му идваше наум подходящата фраза за започване на разговора. Езикът му напълно се беше вързал.
„Струва ли си усилието? — обади се вътрешният му глас, неговият стар приятел, когото той често наричаше «глас на мрака». — Честно, защо си правиш труда? Защо не им позволиш да ти сторят онова, което сам искаше да си причиниш?“
Решението му вече не засягаше само него, ето защо! Осъзнаваше го, ала все още не можеше да продума.
Ъндърхил продължаваше да го наблюдава, без да извади ръце от джобовете си. Беше свалил качулката си, снежинките кацаха върху тъмнорусата му коса и върху прозрачната маска, каквато носеха всички войници, не и задържаните; на арестантите не им трябваха маски — чакаше ги същият край, който беше сполетял сивите пришълци.
Ала вместо да се отдалечи, онзи заговори:
— Не се изненадвам, че знаете името ми, господин Хенрийд. Хенрийд ли се казвате?
— Девлин. Пречели сте малкото ми име. Казвам се Хенри Девлин. — Той предпазливо промуши дланта си в пролуката между бодливата и обикновената тел. След като Ъндърхил не понечи да хване ръката му, само в продължение на около пет секунди безизразно се взира в нея, той я отдръпна, оттегляйки се в своя мъничък свят, усещайки се глупаво, макар мислено да се упрекваше заради чувствителността си — нелепо бе да се чувства като човек, пренебрегнат по време на някакво празненство.
Ъндърхил любезно кимна, като че наистина бяха на коктейл временно на заснежена поляна, осветена от силни лампи, които бяха монтирани същия следобед.
— Знаете името ми, тъй като под въздействието на извънземните в Джеферсън Тракт у нас са се породили телепатични способности… на много ниско ниво, разбира се. — Ъндърхил се усмихна. — Звучи абсурдно, но е самата истина. — Явлението е временно, безобидно и си го бива само за развлечение на гостите по време на празненство, а тая вечер си имаме бая работа, та да си устройваме развлечения.
В този момент езикът на Хенри най-сетне се развърза — слава Богу, не беше залепнал за небцето.
— Не сте дошли да разговаряме посред тази буря, защото знам вашето име, а защото ми е известно името на съпругата ви. И на дъщеря ви.
— Може би — все така усмихнато отвърна Ъндърхил. — Във всеки случай е крайно време двамата с вас да се приберем на топло и да си отдъхнем — имахме тежък ден.
Той направи няколко крачки, но не се отдалечи от оградата — тръгна покрай нея по посока на караваните и фургоните. Хенри се движеше редом с него, като полагаше големи усилия да не изостава, газейки през дълбоките преспи — никой не беше минавал от тази страна, за да проправи пъртина.
— Господин Ъндърхил! Оуен! Спри за момент и ме изслушай. Имам да ти кажа нещо много важно.
Онзи продължи да крачи с наведена глава, за да защити очите си от снежната вихрушка; все още любезно се усмихваше. Хенри бе обзет от ужасяващо чувство на безсилие; знаеше, че Ъндърхил иска да спре, но досега той не му беше дал повод да го стори.
— Курц е луд — изтърси. Още вървеше редом с русокосия, но пуфтеше като локомотив, а краката му се подкосяваха от умора. — Обаче е и много лукав. Хитър е като лисица и умее да се прикрива.
Ъндърхил продължаваше да крачи с наведена глава, нелепата му усмивка като че беше залепена на лицето му под прозрачната маска. Дори сега вървеше по-бързо. Скоро Хенри щеше да се наложи да тича, за да се движи в крачка с него. Ако изобщо беше в състояние да тича.
— Насочвате автоматите си към нас — изрече задъхано. — Труповете осейват пода на обора… обливате с бензин постройката… вероятно ще го източите от бензиновата колонка на стария Гослин, защо да хабите вашия… избухват пламъци… гъст дим… двеста… четиристотин… мирише така, сякаш в ада е устроено барбекю на ветераните, воювали в чужди страни…
Усмивката на Ъндърхил беше помръкнала, той все повече ускоряваше крачката. С последни сили Хенри препускаше през дълбоките преспи, като едва си поемаше дъх. Слепоочията му пулсираха, леденият вятър като острие се забиваше в челото му.
— Чуй ме, Оуен… казваш се Оуен, нали? Спомняш… ли си… онази детска песничка: „Големите мухи изяждат… малките мухи…“ и така нататък… и така нататък ad infinitum? Това… ще се случи… тук, малката муха си… ти… защото Курц има свои хора… онзи, дето му е пряко подчинен… май се казва Джонсън…