— Не бива да разговаряме тук — заяви Ъндърхил. — Слушай внимателно и не ме карай да повтарям, мъжки.
В съзнанието на Хенри, в което сега постъпваха толкова много сведения, че повечето се преплитаха в неразбираема смесица, ненадейно се открои мисълта на Оуен Ъндърхил: — „Мъжки! Неговата дума! Не е за вярване, че съм използвал неговата дума!“
— Слушам те — каза Хенри.
5
Бараката се намираше в другия край на ограденото пространство и беше максимално отдалечена от обора; въпреки че отвън беше осветена като всички сгради в този адски концентрационен лагер, вътре цареше полумрак и се разнасяше ароматът на сено. Долавяше се и друга, малко по-тръпчива миризма.
В дъното на помещението, облегнати на стената, седяха четирима мъже и една жена. Носеха оранжеви ловни облекла и си предаваха джойнт от ръка на ръка. Единият прозорец на бараката гледаше към заграждението за конете, през другия се виждаха оградата, издигната от войниците, и гората отвъд. Мръсните стъкла донякъде приглушаваха безмилостната светлина на неоновите лампи. В полумрака лицата на затворниците, пушещи марихуана изглеждаха сиви като на мъртъвци.
— Искаш ли да пушиш трева? — попита онзи, който държеше цигарата. Говореше с половин уста, защото се опитваше да задържи дима в белите си дробове, но охотно подаде на Хенри джойнта.
— Не. Искам всички да излезете оттук.
Четиримата недоумяващо го погледнаха. Жената беше съпруга на онзи, у когото в момента беше цигарата. Човекът отляво беше деверът й. Другите двама само си правеха компания.
— Върнете се в обора — настоя Хенри.
— Друг път! — обади се един от мъжете. — Претъпкано е с народ. Предпочитам усамотението. Дойдохме тук преди теб и ако не ти се иска компания, ти ще си отидеш…
— Пипнал съм го — прекъсна го Хенри и докосна тениската, с която беше превързал раната си. — Заразен съм с бирус. Онези го наричат „рипли“. Предполагам, че някои от вас също са го пипнали… например ти, Чарлс. — Посочи един от мъжете — оплешивяващ шишко, който изглеждаше още по-пълен заради пухеното яке.
— Вярно е. Здравата си го закъсал, братче. Ти също, Мона… Мона ли се казваш? Не… Марша. Името ти е Марша.
— Не съм заразена! — Жената скочи на крака, притискайки гръб до стената на бараката; не откъсваше от Хенри очите си, изпълнени с ужас, които досущ приличаха на очите на кошута. Скоро всички кошути в Джеферсън Тракт щяха да бъдат мъртви, Марша — също, помисли си Хенри, като се надяваше жената да не прочете мисълта му. — Чиста съм, господине. Всички тук сме здрави с изключение на теб.
Тя се обърна към съпруга си, който не беше здравеняк, но във всеки случай беше по-едър от Хенри. Всъщност всички присъстващи бяха по-едри от него.
— Изхвърли го, Дарън.
— Съществуват две разновидности на рипли — продължи Хенри. Говореше уверено, макар да не разполагаше с доказателства… след дълги размишления беше стигнал до този извод и нещо му подсказваше, че не греши. — Да ги наречем първичен и вторичен. Почти съм сигурен, че ще оздравеете, ако не сте приели голяма доза чрез храна, вода или някакво живо същество, което е влязло в отворена рана.
Всички го гледаха безпомощно, сякаш се бяха превърнали в плахи кошути; за миг го обзе неописуемо отчаяние. Горчиво съжали, че преди време не му е стигнала смелост да сложи край на живота си.
— Заразен съм с първичната форма — продължи. Развърза тениската, която беше омотал около бедрото си. Нито един от присъстващите не се осмели да погледне какво има под прореза в джинсите, но той направи внимателен оглед и заради тях. Раната, причинена от лоста на джипа, вече беше запълнена с бирус. Някои стръкове бяха дълги приблизително осем сантиметра, връхчетата им се поклащаха като водорасли, раздвижвани от подводно течение. Той усещаше как растенията се вкореняват все по-дълбоко, причинявайки нетърпим сърбеж. Опитваха се да мислят. Това беше най-страшното — червеникаво-златистата растителност се опитваше да разсъждава.
Мъжете и спътницата им забързаха към вратата на бараката. Хенри очакваше, че веднъж усетят ли полъха на студения въздух, ще хукнат да бягат, ала се беше излъгал. Преди да прекрачат прага, те спряха.